— Но това си е истинско… — Изражението й се промени и Смърт трепна. — Мислех, че те е грижа!
— ВЗЕМИ И ТОЗИ.
Сюзън неволно пое по-малък животомер от ръката на дядо си.
— МОЖЕ БИ ТЯ ЩЕ ПОГОВОРИ ПОНЕ С ТЕБ.
— Коя?!
— АКУШЕРКАТА. А СЕГА… ВЪРВИ ДА НАМЕРИШ СИНА.
Смърт изчезна.
Сюзън се вторачи в двата животомера. „Пак ти пробута хитрините си! — кресна на самата себе си. — Нищо не те принуждава да вършиш това, можеш да ги захвърлиш и да се върнеш в класната стая. Можеш отново да бъдеш нормална, но той знае, че няма да се държиш така, затова…“
— ПИСУК?
Смърт на мишките седеше между ушите на Бинки, стиснал кичур от бялата грива. Личеше му, че не го свърта на едно място. Сюзън замахна да го запрати нанякъде, но се въздържа. Предпочете да натика тежките животомери в костеливите му лапички.
— И ти да свършиш нещо — сопна му се и хвана юздата. — Защо ли се поддавам?!
— ПИСУК.
— Изобщо не съм отзивчива по душа!
Тик-так
Учудващо беше, че не плисна много кръв. Главата се търкулна в снега, а тялото бавно се килна напред.
— Ама ти то уби… — настръхна Лобсанг.
— Един момент — спря го Лу Цзе. — Ще стане всеки миг…
Обезглавеният труп изчезна. Коленичилият йети обърна глава към метача, примигна и сподели:
— Малко ме засмъдя.
— Извинявай. — Лу Цзе последна към Лобсанг и заповяда: — Запази този спомен! Ще се опитва да избледнее, но пък ти си обучен. Трябва и занапред да помниш, че си видял нещо, което всъщност не се е случвало, проумя ли? Запомни и че времето изобщо не е неподатливо, както се заблуждават хората, стига да знаеш какво вършиш! Малък урок за теб! Видиш ли — вярваш!
— Но той как го направи?
— Уместен въпрос. Йети съхраняват живота си до определен момент, в който могат да се върнат, ако бъдат убити. Но как го правят… Да знаеш, игуменът си блъска главата цяло десетилетие, докато разнищи загадката. Ама и досега никой друг нищо не разбира. Пак били набъркани разни кванти. — Лу Цзе засмука смрадлив дим от неизменната си папироска. — Страхотно си е напънал мозъка, щом останалите още се чудят…14
— Как е игуме-енът напоследък? — попита йети, изправи се и отново понесе пътешествениците.
— Никнат му зъби.
— А-а… Прераждането си има и свои-ите трудности — отбеляза йети, закрачил неуморно.
— Той казва, че зъбите били най-неприятни. Или растат, или падат.
— С каква бързина се движим? — вметна Лобсанг.
Походката на йети се състоеше от неспирна поредица скокове от стъпало на стъпало. Дългите крака пружинираха толкова гъвкаво, че всяко приземяване се усещаше като меко люшкане и едва ли не приспиваше.
— Май навъртаме петдесетина километра в час по нормалното време — отвърна Лу Цзе. — Почини си. Сутринта ще стигнем над Меден рудник. Оттам пътят е все надолу.
— Завръщане от смъртта… — смънка Лобсанг.
— Изобщо не стигна дотам, че да се връща — възрази Лу Цзе. — Познавам хитрината, но… ако не ти е вродена, трябва да я научиш. А готов ли си да се хванеш на бас, че ще я направиш сполучливо още първия път? Може и да се издъниш. Подходяща е само в безизходица. Дано никога не закъсаме чак дотам.
Тик-так
Сюзън разпозна страната Ланкър от въздуха — малка паница с гори и нивички, кацнала като гнездо край ръба на планините Овнерог. Намери и къщата. Изобщо не приличаше на нарисуваните в „Мрачни приказки“ и в други книги домове на вещици с комини като тирбушон и външност на бунище. Тази сякаш беше съградена току-що, кичеше се с лъскава слама на покрива и грижливо окосена морава отпред.
Имаше и друга украса — фигурки на гномчета, печурки, розови зайчета, ококорени сърнички около мъничко езерце, което всеки градинар би одобрил. Сюзън зърна от въздуха едно ярко изрисувано гномче, което ловеше риба… А това, което стискаше с ръка, май не беше въдица, нали? Нима една мила старица би сложила такова нещо в градината си?
Сюзън прояви досетливост да слезе пред задната врата, защото вещиците са алергични към идеята за парадни входове. Отвори й ниска пълна жена с розови бузи, чиито очички все едно потвърждаваха: „Ъхъ, мое си е гномчето и по-добре се благодари, че то чишка в езерцето, а не се занимава с друго…“
— Вие ли сте госпожа Ог, акушерката?
Отговорът прозвуча след кратко мълчание:
— Същата.
— Вие не ме познавате, но… — подхвана Сюзън, обаче забеляза, че госпожа Ог гледа не в нея, а към Бинки, застанал до оградата.
Е, да, тази жена беше и вещица.
— Може пък и да те познавам — изрече госпожа Ог. — Само че ако си откраднала тоя кон, умът ти няма да побере неприятностите, дето ще ти се стоварят.
14
Йети от планините Овнерог, където магическото поле на Диска с толкова силно, че е втъкано в самата местност, са сред малкото същества, които управляват личното си време и извличат от това генетични изгоди. Постигат един вид телесно ясновидство — откриваш какво ще те сполети, като позволяваш да те сполети. Ако се сблъска с опасност или рискува да си навлече смъртта, всеки Йети запазва живота си до момента и продължава нататък с изострено будно внимание. Утешава го увереността, че докара ли си белята, ще се събути в съхранения момент и това е особено важно! —