Един се обади:
— Какво им е лошото на тези дрехи? Проста кройка, каквато са използвали множество човешки култури.
Лейди Ле Гион застана до прозореца.
— Виждате ли хората долу? Трябва да се облечете, както е прието в града.
Ревизорите я послушаха неохотно и макар че не се отказаха от сивотата, все пак се покриха с дрехи, които не биха привлекли внимание на улицата. Поне отчасти.
— Само онези с женска външност трябва да носят рокли — изтъкна лейди Ле Гион.
Реещ се сив силует изрече: „Предупреждение. Опасност. Носещата името лейди Ле Гион вероятно дава подвеждащи съвети. Предупреждение.“
— Разбрано — отвърна един от въплътените. — Знаем пътя. Ние ще водим натам.
Сблъска се с вратата.
Ревизорите се скупчиха около него и след малко единият впи поглед в лейди Ле Гион, която се усмихваше.
— Дръжката — посочи тя.
Ревизорът пак се обърна към вратата, вторачи се в месинговата дръжка и измери вратата с поглед от напречника до прага. Тя се разпадна на прах.
— С дръжката щеше да е по-лесно — подхвърли Лейди Ле Гион.
Тик-так
Около Главината имаше огромни планини. Но не всички върхове, които се извисяваха над храма, имаха свои имена. Бяха твърде много. Само боговете разполагат с достатъчно време, за да дадат име на всяко камъче по брега, обаче на тях не им стига търпението.
Меден рудник беше достатъчно дребен голям връх, за да получи име. Лобсанг се събуди и видя как изгревът очертава килнатата му грамада, изпъчила се над околните по-скромни възвишения.
Понякога боговете проявяват и забележителна липса на изисканост. Допускат изгреви и залези в смехотворно нелепи оттенъци на розовото и синьото. Всеки изтънчен творец би ги отхвърлил като изпълнение на въодушевен аматьор, който никога през живота си не се е вглеждал зорко в небето. Такъв беше и днешният изгрев. Човек се взира в подобен изгрев и мърмори: „Не може да е истински, щом небето е оцветено в розово, каквото има само на някои хирургически ръкавици.“
И все пак беше прекрасен изгрев.15
Лобсанг бе затрупан наполовина от снопове суха орлова папрат. Йети не се виждаше никъде.
Тук се бе запролетило. Още имаше сняг, но тук-там с оголени петна и намек за зеленина. Огледа се и забеляза напъпили листа.
Лу Цзе стоеше по-настрана и зяпаше нагоре към едно дърво. Не се обърна, когато Лобсанг го доближи.
— Къде е йети?
— Не би слязъл чак дотук. Душа не ми дава да помоля един йети да напусне снеговете — прошепна Лу Цзе.
— Аха… — прошепна Лобсанг. — Ъ-ъ… а защо шепнем?
— Погледни птицата.
Тя бе кацнала при едно разклонение до нещо като къщичка за птици. Кълвеше горе-долу обло парче дърво, което притискаше с едното си краче.
— Май оправят старо гнездо — предположи Лу Цзе. — Не може да са свършили толкова много работа в самото начало на сезона.
— Прилича на някаква стара кутия — сподели Лобсанг. Присви очи, за да вижда по-добре. — Да не е стар… часовник?
— Виж какво кълве птицата — посъветва го Лу Цзе.
— Ами прилича на… грубовато зъбно колело ли?! Но защо…
— Наблюдателен си. Това, момко, е часовникарска кукувичка. Младичка, като я гледам, мъчи се да направи гнездо, за да привлече мъжкар. Не че има голям шанс… Виждаш ли? Объркала е цифрите и е наместила стрелките накриво.
— Птица, която изработва часовници?! Мислех, че часовникарската кукувичка е механична и изскача на всеки кръгъл…
— А според теб откъде хората са заимствали тази смахната идея?
— Но това си е направо чудо!
— Че защо? — усъмни се Лу Цзе. — Работят едва-едва, и то не повече от половин час, откъм точност са същински боклук, а горките глуповати мъжкари се побъркват от усилията да ги поддържат навити.
— Но дори да е така…
— Мен ако питаш, всяко нещо се случва все някъде — прекъсна го Лу Цзе. — И не заслужава да се вдига чак такъв шум около него. Остана ли ни храна?
— Не. Доядохме я снощи — обясни Лобсанг и добави с надежда: — Ъ-ъ… Чувал съм истории как най-напредналите монаси можели да се поддържат с… така, де, жизнената сила в самия въздух…
— Само на някоя планета с името Наденица, предполагам — отрече Лу Цзе. — Не. Ще заобиколим Меден рудник и ще си намерим нещо в долините от другата му страна. Да вървим, нямаме много време.
„Но имахме достатъчно, за да зяпаме някаква птица“ — не пропусна да забележи Лобсанг, докато оставяше света наоколо да посинее и избледнее. Тази мисъл му вдъхна спокойствие.
Вървяха лесно по незаснежена земя, ако внимаваха да не се натъкнат на необичайната съпротива, оказвана от храстите и по-високата трева. Лу Цзе крачеше отпред, чудато пъстър и недействителен на фона на обезцветената местност.