— Мога да оценя такава жертвоготовност — промълви Илкар.
Чак сега обаче осъзна какво е направил за него Дензър и се смути неимоверно.
— Те му бяха счупили челюстта, скулите, носа, повечето пръсти, имаше и половин дузина спукани ребра. Не знам какви мъки е изтърпял тези два дни. Дължиш му живота си — поклати глава Талан.
Илкар се ококори, а Дензър се върна засмян в залата. Илкар забеляза мотаещия се в краката му котарак.
— Дълг, за който не искам отплата — натърти тъмният маг. — Трябваше да го направя.
— Както кажеш — промърмори Илкар. — Не намирам думи да изразя благодарността си.
— Щом си жив и те чувам да говориш, съратнико от Джулаца, не искам благодарност.
Но Дензър също се притесни и тръгна към коридора.
По-късно през деня Илкар и Талан застанаха от двете страни на Хирад, за да го крепят. Варваринът се бе подготвил да понесе болката и гаденето, докато наскоро възстановените мускули на корема му се противяха на напрежението. Ериан твърдеше, че след още един Топъл лек ще може и да язди — само три дни, откакто бе нахлул в замъка, за да се разбеснее.
Хирад се взря в гроба на Ричмънд. Изгорената пръст още очертаваше ясно символа на отряда. Не можеше да вникне докрай в чувствата си, но му тежеше тази безнадеждност. Рас, Сирендор, Незнайния, сега и Ричмънд… Отрядът на Гарваните умря ли с тях? Останаха само той, Илкар и Талан. Не стигаха. Внушаваше си, че докато е жив някой от основателите, има и Гарвани. Още в началото знаеха, че ще има промени — някой ще загине, друг ще си тръгне, ще дойдат нови бойци. Не би оскърбил паметта на мъртвите, като позволи отрядът да потъне в забрава.
Но кого ли щеше да издебне смъртта следващия път? Би трябвало и той да е в земята. Историята на спасяването му от трима магове преобърна всичко, което мислеше за магията и хората, посветили се на нея. Особено за Дензър. Не че преливаше от доверие към него, но изпитваше страхопочитание към такава непреклонност. И му беше признателен, както и на Ериан, макар че тя не желаеше да го погледне, камо ли да го заговори.
Озърна се към жената, коленичила до гробовете на близките си, както през почти всяка свободна минута. Тя пренебрегваше гроба на Алун, но не се отделяше от мястото, където синовете й бяха намерили последен покой. Сърцето му се късаше за нея, но не би го чула, дори да й каже колко му е мъчно.
А до него стоеше онзи, пред когото вече се прекланяше. Илкар също е щял да умре с него — тъкмо тази участ избрал, ако Ериан откажела да им помогне. Варваринът знаеше добре какво е вярност и подкрепа в битката, но тук се сблъска с нещо друго. Преглътна буцата в гърлото си и прегърна Илкар с ръката, която се крепеше върху раменете му.
— Е, готови ли сме?
— Имаме достатъчно здрави коне — отвърна елфът, — освен нашите, които си върнахме. Изгорихме труповете на враговете, а Уил подготви замъка за опожаряване. Находчив заядливец е този Уил.
— С всичко се справя — потвърди Талан.
Уил склони да изпълни желанието на Хирад замъкът да бъде изравнен със земята. Накрая измисли как да го направи, след като те се отдалечат на половин ден езда от мястото.
— За ваше добро е, ако враговете ви се втурнат натам, когато сте далече.
Сега внимаваха да не влизат никъде, освен в кухнята и банкетната зала, където бяха лежали Хирад и Илкар. Мазнина просмукваше завеси, килими, мебели, книги и облицовка. Други пътечки от разсипано масло за готвене се кръстосваха от покрива до подземията. На грижливо подбрани места имаше купчини дърва и подпалки. Там, където Уил искаше огънят да лумне буйно — кулите и голямото фоайе — малки планини от сухо брашно чакаха само една искра.
Всички освен Хирад и Ериан се бяха потрудили да изпълнят наставленията му, а той обикаляше да ги наглежда или неуморно опитваше всевъзможни фитили с бавно горене — връв, овъргаляна в различни смески на катран и масло. Мереше скоростта на горене по пулса си. Накрая остана доволен и направи много дълги фитили, дебели колко палеца му. Един разпъна на горния етаж, един — на долния.
— Остана само да сложим седлата и дисагите на конете и да подготвим залата и кухнята утре сутринта. Уил и Троун ще подпалят фитилите едновременно и се махаме.
— Добре. Знам, че Дензър се тревожи за изгубеното време — намръщи се Хирад.
— Не само той — откликна Илкар.
— А тя какво каза, щом чу, че ще отидем в Дордовер и ще оскверним гробницата на един от предшествениците й?
Илкар се подсмихна.
— Уместен въпрос, но каквато и сделка да са сключили двамата, твърде важна е за нея и няма да ни предаде. — Той се замисли. — Хм… Тя знае много за Крадеца на зората и несъмнено вярва на Дензър.