— Промени решението си… — Сол се насочи към тях с неумолимостта на природна стихия. — Ей, ти, маскирания, още една крачка и всичко свършва.
Върхът на кинжала натисна и потече кръв. Сол се закова на място.
— Не опитвай заклинания, не можеш да ме изпревариш — прошепна Хирад в ухото на Дензър и изви глава към Талан. — Изчезвай оттук. — Талан му благодари с поглед и пришпори коня в галоп. — Вече ти казах, че това засяга само Гарваните. — Варваринът пусна тъмния маг и прибра кинжала. — Сега имаш избор — или да убиете мен, или да си вършим работата.
— Няма никакъв смисъл да те убиваме — промърмори Дензър и си разтри шията.
— И аз си го помислих. Да вървим.
Илкар си отдъхна, поспря колкото да изгледа с укор Хирад и се върна към конюшнята. Троун и Уил влязоха в сградата. Ериан не се отделяше от гробовете на своите деца.
Сол застана до Дензър. Сега котаракът стърчеше върху рамото на Закрилника. Тримата се вторачиха в Хирад.
— Какво има? Чудиш се защо толкова държа на него ли? — Варваринът още се мъчеше да укроти гнева си. — И досега не ни разбираш, а? Докато не успееш, няма да си един от Гарваните, макар че се закле в Кодекса.
— Не разбирам — кимна тъмният маг, — макар и да ми е все по-лесно… Наистина ли щеше да ме убиеш?
— Това ми е най-похвалното умение — ухили се Хирад.
— И щеше да поднесеш на тепсия Балея и заклинанието на Върховните вещери.
— Няма да ни изнудваш с това, за да се чува само твоята дума. И нямаше право да пречиш на Талан.
— Имах, и още как…
— Казах, че засяга само Гарваните! — озъби се варваринът. — Няма да повтарям. Знам колко си важен и че трябва да те опазим жив. Но ако пак опиташ такава щуротия, ще те спра на всяка цена. Дори да умрем и двамата, а и Балея заедно с нас.
Накрая Дензър кимна.
— Но ти знаеш от какво се опасявам…
— Иска ли питане? Илкар си мисли същото. Първо трябваше да говориш с нас. Да не си се надявал, че ще стоим бездейно, докато твоята нова сянка съсича някого от Гарваните?
Тъмният маг вдиша бавно.
— Сега ми изглежда глупаво. Обърках се, защото сме затънали в неприятности…
— Илкар ми разказа. — …и си казах, че рисковете стават прекалено много. — Тъмният маг пак млъкна. — Поддадох се на паниката. Извинявай.
— Да го забравим. — Хирад стисна ръката му. — Стига той да не си мисли, че го направих от омраза към теб.
Очите зад маската на Сол го гледаха безизразно.
— Той няма да ти посегне, ако не заплашваш живота ми.
— И двамата знаем как да избегнем това, нали? Хирад се обърна — Троун и Уил изтичаха навън.
— Подпалихме фитилите — похвали се дребосъкът. — Ще горят около четири часа. Дано си намерим дотогава удобно хълмче, от което да позяпаме.
— Ще видим. — Хирад си пое дъх. — Гарвани! На конете, време е да тръгваме. Слънцето няма да спре заради нас. — Отдели миг да подхвърли на Дензър: — Доведи Ериан. Моля те.
Втурна се към коня си. След броени минути само съскането на фитилите се чуваше между каменните стени в замъка на Черните криле.
Гарваните скоро свърнаха от пътя по полегат склон и поеха през гората. Земята беше равна, но трябваше да внимават със стърчащите тук-там камъни. Имаха три дни езда до Дордовер и ако някой кон пострадаше, щяха да загубят време. Тъкмо то не стигаше.
Спряха след три часа (твърде рано според Дензър) върху билото на възвишение. Малко им пречеха и дърветата, и разстоянието, но Уил се заинати и поиска да чакат тук.
— Какво те мъчи? — взря се Илкар в Хирад. Варваринът отклони поглед от замъка.
— Припомнях си откога не съм пил и сметката не ми хареса.
— Последния път беше в онази порутина на Септерн, нали? Но и Травърс имаше изба.
— По-добре да се наливам с онова, което източвам от мехура си.
— Разумно. Но Талан ми каза, че помията на Травърс поне ставала за промиване на рани.
— Дано с Талан всичко да е наред… Ще ми липсва.
— Така е.
— Изненадан ли си, че той си отиде?
— Изненадан, да, и много разочарован. Все си мислех… сещаш се, след четири години в отряда…
— Знам какво ти е. Но като си говорим за разочарование, почвам да губя надежда и за страхотния фойерверк, дето ни го обеща Уил. — Озърна се към дребосъка, опрял юмруци в хълбоците си на няколко крачки от тях. — Ей, Уил, ще видим ли поне нещо?
Уил се наежи.
— Имайте търпение.
— Дим! — викна Джандир и посочи.
— Къде да гледам? — оживи се Илкар.
— Главния вход.
— Видях.
Хирад тъкмо се напрягаше да различи достъпното само за зрението на елфите и двукрилата врата се разхвърча заедно със стените около нея. Огромен огнен език облиза двора, понесъл облаци от парчетии и пушек. Варваринът се стресна — гледката му напомни как бягаше от Ша-Каан.