Предпочиташе разговорът им да не стига до излишни уши, затова се приближи до кафявата кобила на пълководеца.
— Генерал Дарик, тук имам седемдесет и петима войници. Никой от тях не е на повече от деветнадесет години. Изпратили са ги да патрулират около входа и да прочистват от разбойници. Никой не очаква от тях да отблъснат нападаща армия, защото тя никога няма да излезе от прохода. А сега съм принуден да ви попитам по каква работа идвате в Подкаменния проход?
— Идвам да подготвя отблъскването на армията, която според вас не съществува. След два дни ще имам тук и пет хиляди пехотинци.
— Май е по-добре да поговорим в моята канцелария.
— Да, май е по-добре.
ГЛАВА 19
В късния следобед Уил запали печката и на нея вече кипеше котле. Нямаше издайническа светлина.
— Откровено казано, изумен съм — призна Дензър. — Не срещнахме никого по пътя.
Той, Илкар и Хирад се бяха дръпнали няколко крачки встрани. Джандир и Троун се грижеха за конете, а Ериан вече бе легнала да спи.
— Умел следотърсач, вярно си е — потвърди Хирад.
— Само умел ли?! Тук не е безлюдна пустош. А дори не чухме хора наоколо. Той е необикновен.
— А през половината време не чувахме и него, докато щъкаше насам-натам — съгласи се Илкар.
— Добре де. Срещата на кръжеца за възхвала на Троун завърши — натърти Хирад. — Какво ще правим в Дордовер?
Дензър покани с жест Илкар да говори.
— Това е най-големият от градовете на Школите. Има по-близки връзки с Ксетеск, за разлика от Джулаца, но сега почти са замрели. Бездруго нямаше да улеснят задачата ни. Трябва да помниш, че Школите пазят знанията си по-ревниво от всичко останало. А това, което се каним да откраднем, е част от традицията на Дордовер.
— Значи го пазят…
— Да, но не хора, а заклинания за тревога и отблъскване, а и капани. Ако нежелан гост влезе в обсега им, ще се задействат.
— И как ще се справим?
— За жалост само Ериан може да успее — отвърна Дензър.
— Защо да е „за жалост“?
— Защото не е редно да я намесваме толкова пряко в тази кражба. Тя е съкрушена от смъртта на синовете си. Питам се дали това няма да я довърши…
— Има такова нещо — рече Хирад, — но ако я помолим само да ни обясни какво да направим…
— Не схващаш — поклати глава Дензър. — Тя трябва да влезе там.
— Значи си приказваме как ще пратим вътре Уил и Троун заедно с жена, дето не е на себе си от мъка и се е учила на магия на същото място… за да откраднат пръстен, който е една от най-почитаните реликви за нея.
— Съвсем точно го обобщи — въздъхна тъмният маг.
— Те знаят ли, че Ериан си идва? — сети се Хирад.
— Да, разбира се. Няма да убиваме никого. Тя не би го допуснала.
— Не искаш ли и да отсека ръцете на Уил и Троун до китките?
— Съжалявам.
— Дано не съжаляваме и утре. А какво бяхте намислили, преди да срещнем Ериан?
Илкар и Дензър размениха многозначителни погледи, котаракът също вдигна глава.
— Възможно е по-слаби съзнания да бъдат подчинени, ако имаш достатъчно време — промълви Дензър.
— Подробностите няма да ти харесат, повярвай ми — добави Илкар.
Хирад кимна и се върна при печката.
Чашата изтрака по масата, когато Стилиан я остави. Погледът му изгаряше, дори в светлината на фенерите се виждаше как лицето му почервеня.
— Закрилниците са под моята пряка власт. Никой не може да изпрати Закрилник, без аз да разреша.
— Господарю, положението… — подхвана Найър. — …трябваше да бъде обсъдено с мен. Не ми харесва, когато някой не се съобразява с мен. И никак не ми допада твоят избор на Закрилник.
— Сол има изключителни способности.
— Твърде добре знаеш за какво говоря! — сопна се Стилиан. — Ще го върнеш незабавно.
Найър сведе глава.
— Разбира се, господарю, щом такава е волята ви.
— По дяволите, не очаквах това от теб… — Стилиан напълни чашата на събеседника си. — Какво те прихвана? Винаги си обсъждал такива решения с мен.
— Вие бяхте на срещата при Тривернското езеро. А не биваше да се бавим.
Стилиан помисли и кимна.
— Така да бъде. Нека Закрилникът остане, поне докато не си свършат работата в Дордовер. Искам пълен отчет за всяка мисловна връзка. Ще ми бъде крайно неприятно да проверя със заклинание за правдивост дали ме осведомяваш за всичко.
Найър трепна като зашлевен, но се овладя с усмивка.
— Сам си го навлякох… Селин добре ли е?
— Да, ако не броим разминаването й на косъм с войска на западняците, която е на път към Подкаменния проход.
Стилиан си прехапа устните.
— Тя ще успее, не се съмнявайте.
— Благодаря ти, че искаш да ме успокоиш. — Господарят на хълма дръпна шнура на звънчето. — Имам нужда от отдих. Моля те да не правиш нищо повече зад гърба ми — завърши навъсен.