ГЛАВА 20
Уил и Троун знаеха, че котаракът, който мъжът грабна, не беше бездомно животинче, но не можеха да предвидят какво ще се случи. Приклекнали в плътните сенки до стената, зад която беше изпитателната зала, те бързо взеха решение.
— Казахме, че ще се върнем — напомни Троун. — Тя може да си има разправии.
— Знам, че е така, но ще помогнем ли с нещо вътре? — махна с ръка Уил.
— Да се надяваме, иначе… Имаме и едно скрито предимство.
— Хъ… — Уил се взря невесело в него. — И това е вярно, но не ми хареса как оня старец те оглеждаше, сякаш усети нещо. Е, никой няма да си помисли, че котаракът е свързан някак с Ериан, защото си е твар от Ксетеск, но…
— Знам, но е по-добре да се промъкнем вътре — настоя Троун и погледна небето. — Хич не ми се ще да закъснеем.
Макар и гладка, стената не беше препятствие за тях. Уил се покатери за миг, а Троун просто подскочи и пръстите му се вкопчиха в ръба. Скоро се скриха зад изпитателната зала.
Това ниско мрачно здание им вдъхваше страх. Краищата на покрива почти допираха земята. Заради стените от желязо сигурно беше невероятно яко и тежко. Уил докосна стената и трепна — усети не само топлина, но и излъчване като онова в библиотеката. Само че тук беше някак неовладяно. И опасно.
— Хайде да се отместим, а?
Металът проскърца и само засили безпокойството му.
— С голямо удоволствие.
Троун се прокрадна покрай сградата от страната, която не се виждаше от Кулата. Очите му откриваха всяка съчка и сухо листо по земята. По навик, вкоренен с годините, Уил внимаваше да стъпва точно там, където преди малко са били неговите ботуши.
Двамата доближиха Кулата като призраци — ако някой стоеше с гръб към тях, не би ги чул и от две крачки. Спряха до ъгъла на изпитателната зала и се вторачиха в Кулата. Три прозореца бяха осветени, а от двете страни на входа имаше запалени фенери. Първият етаж тъмнееше, но до желаната сянка имаше трийсетина крачки на открито.
— Сещаш ли се какво да правим?
— Хрумна ми само едно нещо — отвърна Троун.
Ериан настани по-удобно безчувственото тяло на Магистъра в далечен ъгъл на огромната библиотека.
Тя бе реагирала светкавично и безпогрешно — юмрукът й се стовари в челюстта му. Старецът се свлече в ръцете й и Ериан го замъкна в библиотеката. Дишаше тежко от усилието. Щом затвори вратата, направи леко приспивно заклинание, което щеше да го унася до сутринта.
Привърши и бремето на невъобразимо позорната й постъпка я притисна като паднала скала. Придърпа стол, тръшна се на него и закри лицето си с длани. Сълзите напираха в очите й.
Беше лошо, че Магистърът на кулата чу разговора й с Троун и Уил. Неговите подозрения стигаха, за да я прогонят завинаги от Школата. Но да го удари и да го направи безпомощен с магия… Сигурно щяха да заличат съзнанието й за това. Единствената й надежда беше да им се изплъзне и да се моли горещо, че неотложната нужда да постъпи така ще смекчи бъдещото наказание. Не си представяше, че е възможно някога отново да припари до Дордовер, камо ли до Школата.
След малко се съвзе, коленичи до Магистъра и отмести от лицето му паднал кичур.
— Съжалявам. Въпреки властта и могъществото си ти си един твърде стар човек. Моля те да ми простиш. — Ериан се надигна. — Не съм изменница, опитвам се да спася всички ни.
Отдръпна мъничко една плътна завеса и се намръщи от изненада. Навън се бе спуснал мрак. Дори не подозираше, че толкова се е забавила в библиотеката, а имаше един въпрос, чийто отговор не знаеше. Отиде припряно при рафт, от който свали тежък том и трескаво запрелиства страниците.
Дензър неспирно премяташе между пръстите си значката, която отне от Травърс. Не различаваше почти нищо в здрача, затова засили остротата на зрението си.
Самата значка беше съвсем обикновена, но значението й за съдбата на Балея си оставаше неоценимо. Изработена бе от стомана и злато, беше по-малка от дланта му и по краищата бе украсена с преплетени листа. По средата бе гравиран в детайли източният вход на прохода. На обратната страна бяха изписани имената на предишните командири на стражата.
Това занимание не го отвличаше от мислите за участта на неговия Следник. Лишен от допира на съзнанието му, Дензър можеше само да си представя каква адска мъка ще преживее с неговата смърт. Във въображението си споделяше страха, гнева и самотата на демона, а и отчаяните му писъци преди края. Не би допуснал това.
Сол стоеше до него като статуя от сдържана мощ. Както винаги очите му не пропускаха нищо наоколо в търсене на заплаха. Но не можеха да проникнат в ума на Дензър.
— Сол… — тихо го повика тъмният маг и Закрилникът изви глава да го погледне. — Дръж това. — Значката и верижката й легнаха върху облечената в ръкавица длан на Сол. — Пази го.