Извади щифта, бръкна в чантичката на колана си и взе плоско парче метал, запоено към кухо цилиндърче. Нагласи щифта в него и той щракна. Намести своя шперц в ключалката, наклони го малко и започна да го побутва и изтегля. Накрая се ухили, завъртя приспособения ключ и тримата чуха как резето се дръпна от другата страна.
— Първа ли ще влезеш? — обърна се той към Ериан.
— Така е най-добре.
Тя го подмина, докато той прибираше инструментите си. Вътре маната я обгърна с непривична тежест и спря дъха й за миг. Тук цареше непрогледен мрак.
— Има огромно натрупване на статична мана, за да не отслабват защитните заклинания. Ще се ориентирам по оставените в маната следи. А вие?
— Аз ще вървя след него, не се притеснявай — каза Уил.
— Не бива ли да осветяваме? — попита Троун.
— Не бива, докато не слезем по-надолу. По средата на стълбата има чувствително към светлина заклинание, което се задейства по здрач. Ще вдигне всички на крак.
Ериан стъпи предпазливо на стълбата, Троун и Уил я последваха, след като залостиха отново вратата.
Уил не виждаше нищо, маната го безпокоеше, а въздухът беше застоял и неподвижен. Пъхна пръстите на дясната си ръка под колана на Троун, а лявата плъзгаше по стената. Разчиташе на своя приятел да го води.
Напрягаше се и чу смътно как Ериан каза, че са минали покрай първото заклинание, но усети — маната стана по-плътна и това му вдъхна страх. Спъна се.
— По-леко — помоли Троун с приглушен от струпаната наоколо мощ глас. — Има още десетина стъпала и сме долу.
— Не ми харесва тук.
— И на мен. Само внимавай.
След всичките тридесет стъпала тесният проход завиваше надясно и стигаше до врата, през която Ериан ги подкани да минат. Затвори я и се зае със заклинание. Уил се облегна на вратата, дървото и желязото зад гърба му го успокояваха.
— Светлина — промърмори Ериан и се появи сияние. Излъчваше го кълбо, което се разшири до размерите на човешка глава. Уил не беше виждал нещо по-прекрасно в живота си.
Побърза да огледа подземната камера — дълга, тясна и студена. Продължаваше и в мрака, където кълбото не разпростираше яркия си кръг. Отляво и отдясно бяха наредени саркофази, по три един над друг върху лавици. Тук маната притискаше неимоверно. Уил забрави мимолетното си облекчение и прилепи гръб към вратата. Напразно потърси с поглед насърчение от Троун, който също се мъчеше. Достатъчно беше да види превитите му рамене.
— Ериан… — смънка Уил.
Краката му трепереха от усилието да задържат тялото изправено. Тя кимна.
— Съжалявам, изобщо не си представях колко е силна. Почакайте малко и ще ви олекне, колкото да продължите нататък. Не сме стигнали до целта.
Уил направи гримаса, отблъсна се от вратата и насила насочи вниманието си към мрака отпред.
— Измислям си всичко… — опита да се ободри той.
— Не е така — възрази Ериан. — Маната е сила, която контролира и оформя природата. Тя е действителна и материална, а както и вие открихте, може да бъде доловена от съсредоточено съзнание. Някои хора я привличат, а онези, които я понасят добре и успяват да я насочват, стават магове като мен.
— Много ти благодаря за помощта и подкрепата — промърмори Уил.
— Не забравяйте, че в това състояние маната е безвредна. Тъкмо маговете я оформят и я правят неустойчива и опасна. Да не се размотаваме.
Тя закрачи покрай редиците от саркофази с Магистри, мнозина намерили покой тук преди векове. Светлинното кълбо я следваше плавно вдясно от главата й.
Уил и Троун тръгнаха подире й, навели глави и прегърбени, сякаш носеха тежки раници.
Джандир пристигна вихрено в конюшнята на странноприемницата. Размени припряно няколко думи с конярчето и пусна в ръката му монети. Научи от момчето каквото искаше и му заръча да даде зоб на коня.
Измъкна закрепените за седлото лък и колчан и изтича във вечерната тъма. Вървеше накъдето го упъти конярчето, без да знае какво ще прави, като стигне на мястото. Все нещо щеше да измисли. Както обикновено.
Дензър възприемаше маната около Школата в Дордовер като насочващо го оранжево сияние, пред което светлините на града бледнееха. Сенчестите криле се размахваха бавно на гърба му, но го носеха доста бързо към целта. С едната ръка притискаше към главата си кръглата черна шапчица, която най-често носеше, с другата придържаше меча да не се удря в крака му.
Всякакви мисли за Крадеца на зората и спасението на Балея се изпариха от ума му. Някъде в Школата беше Следникът, неразделна част от съзнанието на тъмния маг. Излъчи успокояваща мисъл, че идва да го избави, с надеждата тя някак да проникне през клетката от мана.