В слабата светлина от кълбото двамата мъже различиха дълъг нисък силует в помещението. Щом Ериан влезе и затвори вратата, сиянието на кълбото се засили. До тавана над каменните стени имаше около три метра.
Саркофагът в средата беше съвсем обикновен наглед. Само в единия край се виждаше гравиран надпис. Отгоре бяха поставени меч, синьо-оранжева роба в стъклена кутия и богато украсен пръстен. Тук се дишаше по-леко и Уил си отдъхна. Пак се огледа — нищо по стените.
— Това ли било? — изрази разочарованието си.
— Ти какво очакваше?
Ериан стоеше пред саркофага и намусено се взираше в пръстена.
— Нещо по-величаво, да си призная.
— Магистърът книжник може и да държи на показността приживе, но в смъртта не се нуждае от нищо и маната е предостатъчен покров. Олеле… — въздъхна тя, след като обиколи саркофага.
— Какво?! — настръхна Уил.
— Защитното заклинание около пръстена.
Тя вдиша с пълни гърди и се взря в необичайната форма от мана. Не беше по-голяма от човешка глава и се отличаваше с две чудатости. Имаше три въртящи се цветни обръча — оранжев, син и тъмнозелен, — а самата форма завършваше навсякъде с остри шипове като глава на огромен боздуган.
Ериан нито бе чувала, нито бе чела за нещо подобно. Щом протегна обгърнатите си в мана ръце към формата, обръчите се размърдаха и потъмняха, всеки миг можеха да се изтръгнат навън. Тя отстъпи, усещаше боцкане в пръстите.
— Ще се позабавим тук.
— Какво те затруднява? — попита Троун. Тя му се усмихна със съжаление.
— Не мисля, че би могъл да разбереш.
— Нищо, опитай.
— Е, добре. И формата, и структурата на заклинанието не са само с елементи, присъщи за Дордовер. Има и кодирани знания от друга Школа, не успявам да ги разчета. Сега по-ясно ли ти е?
— Не много. Досещаш ли се какво ще го задейства?
— Нещо, което ще наруши формата му, струва ми се — малко по-свадливо отвърна Ериан.
— Бъди по-точна — настоя Троун. — Какво е това нещо?
— Не те разбирам.
— Припомни ми как действа защитното заклинание.
— Защо?
— Угоди ми на прищявката, моля те.
— То е форма от статична мана, разположена като защитна обвивка около предмет. Основните кодирани знания дават възможност на изграждащия заклинанието да добави или да изключи някакъв вид вещи или същества. Е, и? — троснато завърши тя.
— Ще ти бъде ли по силите да повториш формата, за да го обезсилиш?
Тя си подъвка устните и вдигна рамене.
— Не и без да се изложим на твърде голям риск.
— Щом е така, предлагам да откриеш какво е изключено в заклинанието — невъзмутимо рече Троун.
Тя се облещи, сякаш й бе ударил шамар.
— Предлагаш?! — Бузите й се зачервиха. — Ти да не стана изведнъж познавач на защитните заклинания? Аз ще ти кажа какъв си — ходеща планина от мускули, която не бива да си отваря устата за онова, в което е невежа. Как смееш да поучаваш мен?
— И едно „не“ щеше да стигне.
Гласът му остана спокоен, но в стойката му се мярна заплахата от див звяр. Досега Уил не се намесваше, но пристъпи към тях, за да ги укроти по-скоро. Имаха си предостатъчно други грижи.
— Ако не можеш да наподобиш формата, имаш ли друга идея?
— Защо да не бръкна в сферата например, та да приключим отведнъж? — изсъска тя я вдигна ръка.
— Питам за разумно решение. Няма смисъл да проваляме всичко.
— Тогава ето отговора на твоя въпрос, Троун — по-сдържано каза Ериан. — Подобно на останалите защитни заклинания, сътворявани в Дордовер, то изключва хора, защото го задейства излъчването на техните умове, както и предмети и същества без душа, които нарушават сферата. Знаем това, но каква полза?
— Напротив, работата ще бъде свършена — увери я Троун.
— Значи остава да намерим и да дресираме животно, което ще вземе пръстена. — Очите й отново блеснаха от яд. — Защото не си водим тази вечер, ако не си забелязал.
— Не е точно така — промърмори Троун. Уил му се изпречи.
— У теб се запазват наченките на разум. Не бива да казваш, че се превръщаш в животно.
— Все едно, нямаме време за друго решение — хладнокръвно му каза Троун. — Ериан не може да отмести заклинанието.
— Ще престанете ли да си говорите с гатанки? — прекъсна ги тя. — Какво предлагаш?
Троун си пое дъх.
— Просто е. Аз съм върколак.
Следникът врещеше гръмко като маймунка в клетката. Подскачаше от крак на крак, разперваше криле, докато не опрат в прътите, съскаше, плюеше и предизвикваше мага.
— Малко ти остава до смъртта, малко!
Магът се владееше, колкото можеше, без да отклонява и за миг вниманието си от вратата. Избраната форма от мана бе приготвена и беше способен да я довърши за миг.