Изчадието млъкна, само изсъска:
— Сега…
Обърна гръб и закри главата си с криле. Магът не видя това. Иначе щеше да е нащрек. Може би.
Прозорецът зад него се пръсна, нацепено дърво и стъклени парченца се разпиляха по пода. Свил своите Сенчести криле, Дензър се стовари насред стаята.
Местният маг, объркан от трясъка, тепърва се надигаше, когато юмрукът на Дензър се заби в челюстта му. Той залитна назад, загубил нишката на заклинанието. Не успя да се предпази нито от втория удар, нито от ритника в корема. Свлече се до вратата, през която трябваше да е влязъл Дензър.
Тъмният маг застана над него, вдигна го и впи в очите му поглед, пламтящ от омраза.
— Тук ще дотичат и други, няма да се разправиш с всички… Смехът на Дензър изразяваше само презрение.
— Но за теб ще е твърде късно.
Заби чело в лицето му и го повлече към клетката от мана.
— Никога няма да я отвориш — изрепчи му се магът от Дордовер. — А аз ще избера смъртта, но няма да освободя тази твоя твар.
— Какъв си глупак… — Гласът на Дензър внезапно охладня, той придърпа жертвата към себе си. — И слепец. Магията е една, маговете са еднакви.
Захвърли зашеметения мъж на пода и просто побутна неосезаемата ключалка. Клетката изчезна и демонът се хвърли яростно напред.
ГЛАВА 21
Джандир се взираше през портата в сградата, скрита отчасти от дървета и постройки. Наглед всичко беше спокойно в Школата на Дордовер. Улицата отпред не беше много оживена, а стражът до портата като че не се безпокоеше от зяпащия елф.
Джандир се почуди какво да прави. Знаеше, че в този час няма да го пуснат в Школата. Надяваше се нищо друго да не се е объркало след пленяването на Следника. Можеше само да чака.
Но далеч зад него около центъра на града се вдигна врява. Освен виковете скоро дочу и тропот на копита.
За миг болката се разгоря в главата на Ериан и тя се олюля. Падна на колене, защото за миг загуби чувство за равновесие. Чу как Уил скочи към нея.
— Добре ли си?
— Богове, призля ми… — изгъгна тя и поклати глава.
Наложи си хладнокръвие и съзнанието й проследи потоците от мана, кръстосващи Кулата надлъж и нашир. Имаше пробив на последния етаж и когато го откри, тя ахна.
— Тук има маг от Ксетеск — озъби се Ериан, слисана от тази дързост.
— Дензър ли?
— Кой друг! — Тя се изправи. — Сигурно е събудил всеки маг в зданието. — Вторачи се в Троун. — Каквото и да си намислил, побързай. Току-що времето ни изтече.
Тя посрещна признанието му с потрес, но без изненада. Как иначе би могъл да вижда като елф на тъмно? Как иначе би могъл да намира пътя и да се прокрадва като излязъл на лов звяр? Колебаеше се между страх, изумление и погнуса.
Той незабавно започна да смъква дрехите от себе си.
— Ериан, чуй ме. Преобразяването е бързо, но е ужасяващо за някои хора. Ако предпочиташ, обърни се. Уил, не оставяй нещата ми тук, ще имам шанс да се преобразя отново чак когато се отдалечим от града.
Приятелят му кимна.
— Дано знаеш какво вършиш. Късмет!
Голият Троун легна на хълбок на студените камъни, свил крака и изпънал ръце. Затвори очи и забави дишането си, преди да потърси онази част от съзнанието си, която обичаше, мразеше и жадуваше.
За един удар на сърцето ходът на мислите му се преобърна. У него нахлуха видения за глутницата, радостта от гонитбата и опиянението от повалянето на жертвата. Ноздрите му надушваха кръв и безбройните миризми на гората. Мечтаеше си за бързина и мускулите се издуха по крайниците му, костите се разместиха, появиха се лапи. Мечтаеше си за сила и челюстите му се издължиха, зъбите се изостриха. Мечтаеше си да чува всички звуци на света и ушите му щръкнаха над главата. Мечтаеше си за мощ и гръдният му кош се закръгли, белите дробове се уголемиха, а ударите на сърцето се ускориха.
Но някъде дълбоко глас повтаряше една и съща дума: „Помни!“ Изправи се пъргаво и заръмжа от прилива на жизненост в преобразените си мускули. Видя жената приятелка да отстъпва заднешком, а мъжа брат да дава знак с ръка, че нищо не я заплашва. После той се взря в капака на саркофага.
Ериан открай време се гордееше, че е способна да погледне безстрастно на всичко. Колкото и да бе закоравяла от страшните случки по време на обучението си, опитът не я бе подготвил за преобразяването на Троун. Той й бе казал истината — макар и мигновено, то щеше да остане завинаги в паметта й. А сега вместо човека пред нея стоеше вълк, висок четири стъпки, леко разтворил могъщите си челюсти. Само обрамчените в жълто зеници оставаха същите. В бледокафявата козина се виждаха и сиви косми, а по врата му се спускаше бяла ивица. Уил безмълвно я помоли да не се плаши, а в този миг Троун скочи върху гроба на Артече, мина през защитното заклинание и отнесе пръстена на езика си. После пусна пръстена в краката й и изви глава към Уил.