Ериан отмаля от облекчение. Ако Троун бе задействал заклинанието, от тримата нямаше да е останал и помен. Уил беше напълно спокоен до грамадния звяр и това уталожи опасенията й. Протегна ръка и вълкът я подуши.
— По-добре отмести заклинанието на вратата, за да излезем — помоли Уил. — Оставих моя ключ там, само го завърти. — Подсвирна, за да привлече вниманието на Троун. — Излезем ли, ще бягаме. Ще си върнеш човешкия облик в гората. Навън ще бъде опасно. Върви до мен. — Наведе се и протегна ръка към пръстена, но вълкът изръмжа и го покри с лапа. — Добре, ти го носи.
— Какво ли е разбрал от думите ти? — усъмни се Ериан, която вече бе отворила вратата.
— Трудно е да се каже. Горе-долу схваща смисъла, ако не греша. Сигурен съм, че разбира някои думи.
Троун отдръпна лапата си от пръстена и пак го налапа. Мъжът брат по глутница каза, че има опасност. Щеше да бяга. Щеше да се върне в гората.
— Ще ни следва ли?
— Да, но не забравяй, че е съвсем самостоятелен. Не винаги ще слуша когото и да било, дори мен, а това го прави опасен.
— За нас ли?
— Не, за него сме приятели. Но той преди всичко е диво животно и тъкмо така ще реагира на заплаха.
— Ясно.
Ериан тръгна напред, кълбото й осветяваше пътя.
— Троун, да вървим — повика Уил.
Демонът се стрелна към поваления маг и заби ноктите на краката си в раменете му. Мъжът от Дордовер забрави своята напереност и захленчи. Ръцете и краката му се мятаха по пода, но беше безсилен да удари изчадието, което точеше лиги над него.
— Убий го — заповяда Дензър.
— Не, моля те… — изскимтя магът.
Демонът му запуши устата.
— Душата ти е моя.
Изви гръб назад, разпери ръце, сви юмруци и ги стовари по слепоочията му. Черепът се раздроби като смачкано от камъни гърне и парченца мозък полепнаха по радостната муцуна на Следника. Поглъщаше алчно мозък и кръв, а Дензър наблюдаваше безчувствено, доволен от отмъщението.
Долови, че към стаята доближават други хора.
— Стига толкова. — Следникът го погледна разочарован. — Имаме си компания.
Дензър пак приготви Сенчести криле за себе си, макар че запасите му от мана се изчерпваха.
— Разпръсни ги и намери Ериан. Доведи нашите при портата и се погрижи тя да е невредима. Аз ще те наглеждам.
Демонът се усмихна, от брадичката му капеше кръв.
— Винаги ли ще ме наглеждаш?
— До деня, в който душата ми напусне този свят.
Дензър се обърна и излетя през разбития прозорец в тъмното небе. Засили зрението си, за да вижда отчетливо сградата и околността й.
Заситеният Следник не доближи вратата. Нека онези отворят. Рееше се над трупа със скръстени крака, като размахваше крилете си.
Вратата се блъсна в стената и нахълтаха десетина души — стражи с лъскави оръжия и магове с празни ръце, на готови за заклинание. Спряха слисани, щом зърнаха мъртвеца със смазаната глава. Миг по-късно видяха и демона. До ушите им стигна вледеняващ смях на радост от смъртта и паниката, която всяваше. После им налетя с извадени нокти, биеше ги с криле по главите, пляскаше ги с опашка и се заливаше от кикот, докато те се разбягваха с писъци на тревога и ужас.
Поспря да огледа окървавените смаяни лица, направи последен лупинг и профуча надолу над централната стълба.
Джандир излезе на средата на улицата, когато конят на Сол разблъска възмутените жители на Дордовер. Закрилникът не ги слушаше, а спря до елфа и скочи на земята.
— Иди в странноприемницата. Доведи другите коне. — Сол изричаше всяка дума старателно, сякаш не бе свикнал да използва гласните си струни. — Моля те — добави, преди да хукне към портата.
Не посегна към оръжията на гърба си.
— Какво става? — извика Джандир след него.
— Неприятности.
Елфът сви рамене и се устреми към конюшнята на странноприемницата.
Ериан препускаше нагоре по стъпалата. Тя почувства как разпиляната жизнена енергия на маг разтресе маната и се досети какво е сторил Дензър. Така се разгневи, че забрави всякаква предпазливост.
— Ериан, заклинанието! — кресна Уил.
Маната отново го притискаше и той пухтеше няколко крачки зад нея.
— Вече няма защо да се тревожим и за него. Онзи идиот ни услужи.
— Кой?
— Знаеш кой!
Светлинното кълбо задейства заклинанието и в цялата Кула заехтя тръбен сигнал. Ушите на Уил заглъхнаха. Зад него Троун изджафка и го подмина тичешком, за да догони Ериан, преди да е отворила вратата.
Завариха преддверието безлюдно, но щом звуците стихнаха, навсякъде започнаха да отекват ядосани гласове и забързани стъпки. Троун се метна към входната врата и непохватно задраска с лапа по дръжката. Ериан изтича да помогне и двамата не видяха спускащия се Следник. Само Уил, излязъл последен от криптата, се натъкна на гледка, далеч надминаваща и най-непоносимия му кошмар.