— Не искаш ли да ни продадеш тези коне? Виждат ми се множко за един човек… о, да ме прощаваш, за един елф.
Дензър се сниши до рамото на Сол.
— Ще налетите на стражата. Тръгнете надясно след мен. Магът ги поведе встрани от главната улица. Издигна се да провери докъде е стигнал Джандир и го видя да отстъпва към конете. Срещу него имаше запалени факли.
— По дяволите! — Проникна в ума на своя Следник и му заръча: — Гледай с очите ми и доведи Сол при мен.
Демонът литна изпод наметалото му.
Бяха петима — тъкмо за всеки щеше да има кон, каза си кисело Джандир. Трима носеха факли, всички държаха оръжие. Той грабна лъка си, окачен до седлото, и ловко метна през рамо ремъка на колчана. Сложи стрела на тетивата и се дръпна назад. Не знаеше колко трябва да протака.
— Махни се от конете — повтори онзи, който го заговори. Трепкащите светлини очертаваха сурови лица.
— Не мога.
— Значи ни принуждаваш да те убием.
— Ще взема и някого от вас със себе си. Кой да бъде? — Завъртя лъка в дъга и избра един, в чиито очи се мярна колебание. — Ти. На следващата крачка си мъртъв.
Набелязаната жертва се закова, но другите ускориха крачка.
— Така няма да спреш всички ни.
Джандир се озърна към небето над Школата и видя Дензър, спускащ се като орел към заек. Елфът се засмя.
— Не е и нужно.
Присвил колене, Дензър се заби подобно на камък от катапулт в главата на един от мъжете, запрати го в съседния и двамата се преметнаха на земята. Джандир заби стрелата в гърдите на нерешителния бандит, след миг отново опъна тетивата и се прицели в последните двама.
— Ако ще бягате, не се бавете.
Не се наложи да ги подканя повече. Дензър отвърза конете и яхна един. Сенчестите криле вече ги нямаше зад гърба му.
— Да тръгваме.
Подкара коня и другите го последваха. Джандир също яхна жребеца си и препусна.
Дробовете на Ериан сякаш щяха да се пръснат. Сърцето блъскаше болезнено в гърдите й, усещаше краката си като дънери, главата й туптеше. Съзнаваше, че бави останалите, а преследвачите ги догонваха. Стрела изсвири на една педя от нея и се заби в улицата, като пропусна за малко и невинен минувач. Наоколо се развикаха сърдито и бягащите се отърваха поне от тази опасност.
До нея Троун все още тичаше пъргаво, а пет-шест крачки пред нея Сол разчистваше пътя само с вида си. Следникът бе кацнал на рамото му и сочеше накъде да продължи.
Тичаха по широка улица право към центъра на Дордовер, където беше пазарният площад. Щяха да минат край някогашния склад за зърно, където сега се намираше щабът на градската стража. Макар че улиците около Школата притихваха вечер, градът кипеше от живот и нощем. Затова стражата беше многобройна, усмиряваше тълпите, събиращи се около уличните артисти и сергиите с храна, обикаляше и по тъмните задни улички, където проститутки предлагаха телата си и кинжали се вадеха не по-рядко от парите за потайна сделка.
Тъкмо щеше да извика на Сол да го предупреди и той побягна надясно. Навлязоха в мрачния район на манифактури и складове. И тук дебнеха обирджии, всеки ъгъл можеше да се превърне в клопка за непредпазливите. Нямаше фенери. Ериан се спъна, но се задържа на крака. Зад нея воят на Троун огласи улицата. Звукът се мяташе между стените като зов от ада. Тя се чудеше кои ли ги гонят и дали ще се уплашат от този звук. Тя поне би се отказала на тяхно място.
Крясъците на тълпата зад гърба й се смесиха с тропот на препускащи коне. Различи ги в мрака отпред. Сол обаче тичаше решително към конете, а Следникът отново се преобрази в котарак. Значи бяха дошли Дензър и Джандир.
Тя залитна към тях.
— Ранена ли си? — попита Дензър.
— Не ми говори — изграчи Ериан. — Те са зад нас. Трябва да бързаме.
Думите й се потвърдиха след миг — двайсетина мъже нахълтаха в края на уличката. От стените отскочиха стрели и преследвачите нападнаха. Сол метна Уил на седлото на своя кон, подхвърли Ериан върху нейния, яхна жребеца си, завъртя го и препусна в галоп от място. Другите се устремиха след него сред оглушително цвилене и чаткане на подкови.
Троун обаче се обърна и скочи към враговете. Заби се в тълпата, събори един мъж и захапа гърлото на втори. С едно движение на главата си му разкъса шията и писъкът на жертвата се задави в кръв. За десетина секунди лапите и зъбите на вълка разпиляха слисаната групичка. Някои избягаха, други само отстъпиха, но неколцина останаха да лежат. Един или двама от тях нямаше да се надигнат.
Щом си свърши работата, Троун се отскубна от преследвачите и напрегна крака за дългия бяг към гората. Този път виеше от щастие.