ГЛАВА 22
— Много е вълнуващо да си един от Гарваните, а? — изсумтя Хирад, облегнат на дърво и изпружил крака.
— Но вече свикваш, нали? — отвърна Илкар.
— Не, просто съм излишен, като гледам.
— Е, не си.
— Знаеш за какво говоря.
Бивакът беше разчистен, всичките им принадлежности бяха опаковани и прикрепени за седлата. Трите коня бяха вързани на няколко крачки от тях.
Хирад се подсмихна, щом си спомни как елфът го караше да свършат работата по-бързо, а ето че седяха бездейно от около час. Уж очакваше да се чуди какво ли става в Дордовер, но само се ядосваше малко на Дензър, иначе нищо не го безпокоеше. Откриваше, че се доверява на отишлите в града, особено на Троун и Джандир. Почти както на Незнайния и Сирендор. Почти…
Тъгата го обгърна като нощта наоколо. Виждаше в спомените си смърт и загуба. Рас умря, докато всички те продължаваха да се бият край него. Ричмънд се опита да спаси човек, когото дори не познаваше, и плати с живота си. Кръвта на Незнайния попи в земята пред стария хамбар. А Сирендор си отиде пред очите му и Хирад не можеше да направи нищо. Каквито и гръмки приказки да излизаха от устата му, не успя да опази никого. Талан пък си тръгна, подтикнат от страха и увереността, че ако остане, гибелта му ще е неизбежна.
Изведнъж сърцето му се сви. Отново нищо не зависеше от него. В Дордовер и съдбата на обновения отряд, и може би на цяла Балея висеше на косъм. А той остана тук, за да оседлава коне. Дали шегите им преди само няколко седмици, че бил остарял, не се оказаха самата истина? Вместо да ги предвожда, той се остави да бъде воден, без дори да забележи кога започна промяната. Дензър… Всичко се случи заради него. А не можеше да допусне тъкмо тъмният маг да е начело на Гарваните след онова, което им причини.
Застави се да диша дълбоко и бавно, озърна се крадешком към Илкар с надеждата, че тези страхове не са се изписали по лицето му. Елфът обаче не го гледаше, а бе наклонил глава встрани. Внезапно долепи ухо до земята и се напрегна.
Хирад вече се надигаше преди Илкар да каже:
— Някой идва.
— Дано са те.
— Няма да чакам, докато ни се стоварят на главите. Втурнаха се към конете, но не направиха и две крачки, когато измамна зора прогони нощта и открои резки сенки. След един удар на сърцето чуха грохот и шум като водопад. Конете се мятаха и опъваха поводите. Хирад се вкопчи в оглавника на кобилата, избягна удара с копито и се вгледа в едното й облещено око.
— Това не ми харесва! — кресна на Илкар, докато се мъчеше да я укроти.
— Няма време за приказки, качвай се на седлото. Конят на елфа беше по-кротък, а онзи на Дензър само се бе вцепенил от взрива.
— Да яхна това побесняло животно ли искаш? Добре де, добре, тръгваме! — Пъхна крак в стремето и се метна на седлото. — Укроти се, проклета да си!
Тъкмо я усмири донякъде и откъм заревото изскочи вълк, пробяга през поляната и изчезна в гората отсреща. Кобилата пак се изправи на задни крака.
Тропот на копита изпревари появата на Дензър.
— Тръгвайте! — изрева той и се устреми след вълка.
Ериан прекоси поляната в галоп, вдигнала ръка пред лицето си да се предпази от клонките, зад нея беше Джандир, повел кон без ездач, последен яздеше Сол, метнал безчувствения Уил на седлото си.
Хирад още се бореше с влудената от страха кобила, която се въртеше в кръг и не смееше да поеме наникъде. Накрая спря разтреперана и Хирад се озърна към шума. Зад него бушуваше пожар. Поглъщаше дървета, храсти и трева по-бързо, отколкото би могъл да бяга човек.
— О, богове!
Стегна юздите и безмилостно срита кобилата, а тя най-сетне се подчини. По-добре беше да бяга след вълка, вместо да чака сигурната смърт в огъня.
Хирад пък си мислеше, че едва ли всички са се втурнали да гонят вълка, значи оставаше само едно възможно обяснение защо го следват.
Илкар доближи Ериан, когато излязоха от гората на неколкостотин крачки от поляната. Той бе изгубил Хирад от погледа си и едва чуваше конете на другите, макар да знаеше, че са наоколо — толкова силно бе бученето на Огненото кълбо. А той не се съмняваше, че е използван някакъв вид Огнено кълбо. Само не се досещаше как са го сътворили толкова огромно и мощно.
— Кога ще се изчерпи? — извика елфът на Ериан.
— Гората го подхранва, няма да стигне много по-далеч от края й.
— Как са го направили?!
— Със Сборна мана. Извършили са заклинанието заедно. Знаех, че се подготвят, но нямах представа, че са избрали тъкмо Огнено кълбо. Изтощително е, всички участници са безсилни в момента.
— Но защо още бягаме, ако е така?
Ериан дръпна юздите, а малко по-напред Дензър явно си бе задал същия въпрос — и той спираше. След още петдесетина крачки устремното препускане завърши. Обърнаха конете и видяха как Огненото кълбо гасне при последните дървета.