— Но къде е той? — прошепна елфът.
Последните пламъци избледняха до оранжево и изчезнаха, а откъм гората силует на конник ги доближи стремглаво. Илкар чак сега усети, че е затаил дъх, и се ухили. Долови погледа на Дензър и кимна.
— Не се губи лесно, нали? — подхвърли тъмният маг.
— Такъв си е — потвърди елфът и усмивката му се стопи. — Ериан, какво да очакваме от тях сега?
— Може би сред преследвачите има и други магове. Войниците вече ги видяхме. Ще тръгнат подире ни, щом огънят угасна.
— Ето ги — посочи Джандир.
Илкар също забеляза веднага седем-осем фигури, изтичали между овъглените дървета. Двамина магове ги следваха в бръснещ полет.
— Проклятие… — намръщи се Илкар. — Можем ли да им се изплъзнем?
Ериан вдигна рамене. Хирад най-после спря кобилата си, която трепереше от ушите до копитата. Неговото лице беше сгорещено от усилията да я обуздае.
— Малко оставаше… — мърмореше варваринът.
— Още не сме се отървали — сепна го Илкар. — Трябва да се разправим и с онези там.
Хирад присви очи — ярките звезди и догарящият горски пожар му позволиха да види добре противниците. Той скочи от седлото.
— Ще ги пресрещнем тук.
— Има и двама магове във въздуха — напомни Илкар.
— Ами заеми се с щита. Няма по-добър от теб. Погледна наляво, после надясно. Всички освен Сол още бяха на конете. О, богове… Трябваше да им вкара малко ум в главата, ако оцелееха. Предишният отряд вече щеше да е заел позиция за сражението. Сол прекрачи напред и измъкна меча от ножницата на гърба си. Поне той знаеше какво да прави.
— Джандир, застани вляво от него. Аз ще съм отдясно. Къде е Троун?
— Няма време да ти обясним, но…
— Аха, наистина е върколак. Богове в небесата! — Хирад прогони тази мисъл от ума си. — Тримата можем да удържим. Колко са?
— Осем с мечове, двама заклинатели. — Илкар вече подготвяше магическия щит, обърна се към Дензър и Ериан. — Някой от вас владее ли Въздушна преграда?
— Сега не ме бива за заклинания — поклати глава тъмният маг и извади меча си.
— Аз я владея — отвърна Ериан.
— Добре. Разпростри я над главите ни, аз ще отблъсна атаките с магия. Дензър, прибери меча и отведи конете по-назад. Прати Троун насам, ако се мерне наблизо.
Елфът се взря настойчиво в очите на Дензър, който след миг прибра оръжието, подсвирна на коня си и изтича да отведе останалите.
Оставаха трийсетина крачки. Хирад усети двойното раздрусване, когато малкият отряд бе защитен и срещу магия, и срещу стрели. Джандир пусна своята стрела и повали един войник. Не посегна към колчана, защото враговете доближаваха тичешком. Двамата магове отсреща се спуснаха на земята и опитаха заклинание, но то само припламна в оранжево, отблъснато от щита на Илкар.
Хирад напълни дробовете си с въздух и изрева, за да се настърви. Войниците отсреща се разделиха, щяха да нападнат от две страни. Варваринът се озърна към Сол. Маскираният мъж гледаше право напред, напълно съсредоточен. Досущ като… И тогава Хирад чу звуците. Вторачи се в земята пред краката на Закрилника. Върхът на меча му почукваше ритмично. Хирад за малко не изтърва своето оръжие, но го улови навреме.
— Незнаен! — изкрещя той.
Сол изви глава към него и в очите му за миг се мярна потвърждението.
— Бий се — отрони с глас, тегнещ от печал.
— Но…
— Бий се — повтори Сол.
Изневиделица Троун се вряза във вражеската редица отляво и битката започна.
Нищо не би могло да възпре Хирад. В този миг никой не би успял да му се опълчи. Дори беше готов да съжали окаяните войници от Дордовер, обречени на гибел. Душата му ликуваше, в ума му цареше бъркотия, но усетът му на боец оставаше незасегнат.
Когато челюстите на вълка прегризаха гърлото на първия враг, другите загубиха ума и дума. Хирад сцепи черепа на стоящия пред него, а грамадният Закрилник съсече двама, без дори да пристъпи напред. Варваринът усети, че отляво Джандир се бие умело, и се хвърли към следващия. Разпори му корема, отби удара на втори войник и го принуди да се завърти. С още един удар му сряза сухожилията на краката. Двамата оцелели хукнаха към гората, маговете не изоставаха от тях.
— Премахнах щита — промълви Илкар, загледан изцъклено в Сол. — Да се махаме оттук.
— Ти майтапиш ли се бе? — отвърна с грейнало лице Хирад. Изтри меча си в дрехите на един от убитите и го натика в ножницата. — Това е той! Не знам как и защо, а и не ми пука, но е той!
— Моля те, Хирад — настоя Илкар. — Сега не е времето за това.
— Как тъй?
Усмивката на варварина посърна.