— Просто ми повярвай. Нека първо се отдалечим, после ще говорим.
Елфът тръгна към Дензър. Виждаше лицето му и позна веднага, че тъмният маг също не е подозирал кой е зад маската.
— Стой де! — Хирад дърпаше ръкава му. — Толкова ли е лошо, че сега е Закрилник?
Илкар се извъртя към него.
— И още как! — Вдигна ръка, за да предотврати следващия въпрос. — Дензър не е знаел нищо, нито са го питали, когато са избирали кого да пратят. Да тръгваме, моля те.
Троун притича край Хирад, който възкликна:
— А за него какво ще кажеш? Как да се държим и с него?
— Няма да ти навреди — обади се Джандир. — И ти не го закачай.
— Не може ей тъй да… — запъна се варваринът. И Сол го подмина. — Незнаен, моля те! — Не дочака отговор. — Ей, някой ще ми каже ли какво става тук?!
— По-късно — натърти Илкар.
— Сега!
— Не можем да се размотаваме тук. От Дордовер ще пратят още хора. Трябва да се скрием някъде. — Илкар размаха пръст пред лицето на Дензър. — Ти може и да нямаш никаква вина, но разбираш ли в каква каша ни забъркаха твоите Магистри от Ксетеск? Направо не ми се вярва, че дори те са способни на подобна глупост!
— И на мен.
Варваринът забеляза как Дензър се вторачи в Сол, после плъзна длан по лицето си и повтори:
— И на мен…
Хирад изтърпя половин час. Препускаха надалеч от Дордовер към планините Чернотрън. Накрая той не се сдържа, отклони отряда от пътеката, навлязоха между ниски хълмове и спряха в подножието на стръмна канара.
Гледаше смълчан как Сол помогна на Уил, който се бе освестил, да слезе от коня. Ниският крадец седна, без да обръща внимание на околните. Джандир отиде при него и се опита да го заговори, но Уил не реагираше. Сол се отдалечи на няколко крачки, също седна и започна да гали котарака по главата. Ериан застана до Дензър. Троун се шмугна някъде в мрака.
— Първо най-важното — започна Хирад. — Незнайния.
— Той ли е? — усъмни се Дензър, зает с лулата си.
— Не трябваше ли аз да ти задам този въпрос? — сопна се Илкар.
— Не знам отговора.
— Той е. Кажи ми сега как е възможно, как тъй не е мъртъв и накрая вие двамата ми обяснете как тъй според вас това не е добре, защото си личи какво мислите. — Хирад пак се взря в Сол. — Богове, не виждам какво толкова ви тормози. Щом Незнайния се завърна, може и да си свършим работата. — Той се засмя за миг. — Е, чакам…
Дензър си пое дъх, преди да отговори.
— Защо да не ви кажа… Знаех, че Незнайния е Закрилник.
Аз бях на пост през нощта, след като го погребахме. Чух как демоните прибраха душата му.
— Но не ти хрумна да споделиш и с нас?! — смаян промърмори Илкар.
— И какъв смисъл имаше? — озъби се Дензър. — Бездруго бяхте провесили носове. Щях само да опетня спомените ви за него, ако ви втълпя, че е бил родом от Ксетеск, но е отхвърлил потеклото си. И щяхте ли да ми повярвате?
— Май че не — призна Хирад. — Но щом си знаел…
— И в кошмар не би ми се присънило, че точно него ще изберат да ме пази. Никога не бих се съгласил.
— Защо си губим времето в празни приказки? — отегчи се варваринът и махна с ръка към Сол. — Хайде да свалим тази смешна маска и да си продължим по пътя. — Мълчанието го смути. — Какво има пък сега?
— Хирад, не мога да сваля маската от лицето му — натърти Дензър.
— Добре де, аз ще го направя.
— Не! — След този вопъл Дензър овладя гласа си. — Недей. Не разбираш. Ако махнеш маската, ще го унищожиш. Завинаги. Щом твърдиш, че съзнанието на Незнайния е в тялото на Сол, готов съм да ти повярвам. Но ти си длъжен да проумееш, че той вече не е Незнайния воин. Той е променен напълно. Сега е Закрилник. Сол. И аз нищо не мога да направя.
— О, можеш да премахнеш промяната — неотстъпчиво изрече Хирад.
— Не може — възрази и Илкар. — Той не е Незнайния.
— Брей… Ама той ме познава. Не видяхте ли?
— Какво?! — настръхна Илкар.
— Позна ме, веднага разбрах, когато го повиках по име. — Хирад поклати глава. — И потропваше по земята с меча преди битката. Никой друг не го прави. — Варваринът повтори отчаяно: — Той е, не може да е друг.
Илкар застана срещу Дензър.
— Да имаш някакво обяснение? Аз пък смятах, че всички спомени за предишния им живот се заличават. — Дензър упорито гледаше в краката си. — Искам да чуя от теб, че е вярно. — Тъмният маг вдигна глава и срещна неохотно погледа му, после поклати глава. — О, не…
Илкар се отдръпна и погледна към Сол… не, към Незнайния воин, чиято маска бе обърната към тях. Почти осезаемо долавяше безнадеждната самота на огромния мъж.
— Незнаен, съжалявам…
— Илкар, кажи ми — разтърси рамото му Хирад.
— Той помни всичко. Не схвана ли? Помни Гарваните, „Гнездото“, всички сражения, всички години. Целия си живот! И не може да говори за тях, нито да покаже, че ни познава. Никога.