— Не се проваляй — помоли Илкар.
— Ако изобщо е възможно, ще пристигна преди вас и ще ви чакам там заедно с Незнайния.
Дензър протегна ръка, елфът се поколеба, но я стисна. После Дензър влезе в камерата и затвори вратата. Илкар и Ериан чуха чегъртането на тежки резета.
— Да вървим — подкани Илкар.
Двамата побързаха да се измъкнат от катакомбите, където се задушаваха от плътната мана на Ксетеск.
В укрепената камера дълбоко под Хълма Сол — или Незнайния — примигваше към запалените свещи, а Ларион и Дензър разговаряха пред каменната плоча, на която бе легнал, облечен в традиционната тъмна туника и бричове.
— Искам от теб насочен поток мана, за да държим под контрол Демоничната верига до завръщането на душата в тялото. — Ларион размърда пръсти. — Ще се съпротивляват, а когато душата се пренесе, ще опитат да се отскубнат. Разбрали?
— Да започваме — каза Дензър. — Безпокоя се за Гарваните. Ларион застана до главата на Сол, положи длани върху очите му и произнесе кратка молитва. Тялото на Закрилника се отпусна, главата му се люшна настрани. Той не дишаше.
— Имаме малко време. Дензър, подготви канала от мана, а когато се появи Демоничната верига, усетът ще ти подскаже какво да направиш.
Дензър вдиша с усилие и започна да оформя канала. Виждаше Сол обгърнат в тъмносиньо сияние — статичната мана, насочвана от Демоничната верига.
Формата беше проста, приличаше на тръба, която се отдалечаваше по спирала. По-трудно беше да задържи и двата й края отворени, за да поеме в себе си Демоничната верига.
Отляво маната се размести и потъмня. Ларион бе започнал заклинанието.
Почти незабавно сиянието около Сол се люшна към формата, сътворена от Ларион. Трепкаше и искреше, превръщаше се в нещо, което Дензър не различи в първите мигове. Преливаше се в конус, чийто връх се опря в гърдите на Сол, другият потъна в пода под каменната плоча. По дължината на конуса се проточиха енергийни линии и внезапно се показа Демоничната верига. Лица, крайници, тела, усти, пръсти, коса. Съскаха отделни гласове, но цялото си оставаше преплетено.
Всички бяха еднакви и ужасно разгневени.
По средата на веригата един се вторачи в Дензър и нададе вой на ненавист. Магът го гледаше, без да трепне.
Виждаше твар с телце колкото новородено, но с дълги и жилави ръце, разкривени крачка и лице, въплътило в себе си злото. От устата без устни се точеха синкави лиги, огромните очи със зеници като цепки бълваха злоба, а високо над гънещата се кожа по главата острите краища на ушите се допираха.
— Време е — с отслабнал от умора глас изрече Ларион.
— Обгърни — заповяда Дензър.
Неговият канал от мана се стрелна към Демоничната верига и заглуши яростното врещене, когато се уви около нея по цялата й дължина.
— Великолепно! — похвали го Ларион.
Дензър усети как той отпусна контрола си над Демоничната верига. Тварите заблъскаха по стисналата ги мана с крака, ръце и воля.
— Не могат да се изтръгнат. Не се разсейвай. Не им стигат силите. Сега идва най-трудното. Премахни канала само ако ти кажа.
Лариан си пое дъх и подготви пътя за душата на Незнайния.
ГЛАВА 25
Следникът тупна върху рамото на Хирад, който стисна устни от досада.
— Как са ни намерили?
— Някой ни е предал. Някой от могъщите — заговори демонът с гняв и изненада. — Трябва да тръгнете към Тривернското езеро. Евансън ще ви води.
— Няма да бягам — заинати се варваринът. Следникът изобщо не се смути.
— Ще им отвлека вниманието, докато избягате надалеч.
— Защо не останем и не ги избием? Демонът се вгледа безизразно в него.
— Не разбираш. Те са прекалено силни. Дори за мен. Ще ме убият.
Хирад се стресна, после се намръщи.
— Желая ти късмет, Гарване. Грижи се за моя господар — заръча Следникът и излетя през отворения прозорец в тъмното небе.
Незнайния се разтресе и душата му профуча по Демоничната верига към тялото му. Ларион се усмихна, но беше напълно неподготвен за последвалата беда. Завърналата се душа рязко прекъсна връзката на Демоничната верига с Незнайния.
С тържествуващи вопли демоните се метнаха в широка дъга към двамата магове. Ларион отлетя и се блъсна тежко в стената, по която се свлече със стон.
По-млад и пъргав, Дензър се наведе и усети как потокът от мана разсече въздуха над главата му, докато демоните придобиваха телесна форма.
Съсредоточи се върху собствената си сила, бореше се да затвори края на канала от мана, но веднага се убеди, че нищо няма да направи.
Демоничната верига се изви като змия, готова да удари отново, а Дензър за пръв път изпита чувство, което не познаваше истински до този ден — страх. Нямаше силата да предотврати телесното въплъщаване на демоните, нито да им попречи да го убият. Не знаеше какво да стори и тази пролука в знанията му щеше да се окаже гибелна.