— Все пак си жив… — изхърка Стилиан.
— Мога да навестя собствения си труп.
— Дензър…
Дензър като че чак сега забеляза спречкването.
— Незнаен, моля те да го пуснеш. Воинът се дръпна и изви глава към него.
— Съжалявам.
Дензър вдигна рамене. Стилиан отпрати войниците от Ксетеск, които бяха извадили оръжията си, но се вторачи с явна неприязън в Незнайния, щом той изръмжа:
— Не съм експонат от колекцията ви, Аз съм един от Гарваните.
— Дензър, искам да поговорим — промълви Стилиан. — Навън.
Дензър въздъхна и го последва, но преди това стисна за миг рамото на Незнайния. На излизане зърна с ъгълчето на окото предоволната усмивка на Вулдарок.
Стилиан не се отдалечи много от павилиона и напъди с жест помощниците си.
— Кажи ми как си.
Дензър си потърка очите. Знаеше, че са хлътнали, възпалени и с тъмни кръгове около тях.
— Не мога да възстановя запасите си от мана, не се съсредоточавам достатъчно за по-сложни заклинания и не успявам да настроя зрението си към спектъра на маната.
Това беше достатъчно за Стилиан, но далеч не изчерпваше истината.
Чувството за празнота проникваше дори в костите му и го вледеняваше. Онази част от съзнанието му, която толкова дълго споделяше със Следника, се бе изгубила. Най-много болеше от загубата на безплътния глас и усещането за друг живот наблизо. Някакво късче от него бе умряло заедно с демона.
— Скоро ще си възвърнеш способностите — ободри го Стилиан. — Нуждаеш се само от отдих. Уви, мъката няма да си отиде толкова лесно. — Гласът му се смекчи. — Съжалявам за смъртта на твоя Следник, но не мога да разбера защо е нападнал отряда на Найър. Това не ми пречи да съм доволен от възмездието, сполетяло предателя.
— Искал е да отвлече вниманието им, защото са били твърде близо. Може би са щели да настигнат Гарваните преди Тривернското езеро. Може би… Мисля си, че не беше принуден да го направи. Искал е да покаже на какво е способен.
— Но той беше само Следник — смръщи се Стилиан. — А ти му приписваш гордост…
— Имал ли сте някога свой Следник? Господарят на хълма завъртя глава.
— Не можете да си представите какво си мислят. Аз вече знам.
Стилиан си подъвка устните, озърна се към разпилените облаци в утринното небе и накрая помоли:
— Покажи ми катализаторите.
— Не са у мен.
— Но къде си ги…
— Носят ги Гарваните. Не биваше да попадат в Ксетеск.
— О, да, не биваше.
Шум в отсрещния край на лагера ги прекъсна. Тропотът на копита се засилваше, скоро Гарваните и Евансън се показаха иззад храстите. Спряха пред павилиона и слязоха от конете. Хирад веднага тръгна към Дензър, но преглътна напиращия въпрос щом срещна погледа му. Склони глава почтително и стисна дясната му ръка.
— Споделям болката ти.
— А аз — твоя гняв — усмихна се унило Дензър. Незнайник седеше на скамейка до масата и говореше с Илкар и Ериан. В гърлото на Хирад заседна буца, той позяпа огромния мъж преди да си възвърне дар слово.
Изражението на лицето, отмерените движения на ръцете, плъзгането на дланта по темето и назад към шията… Всичко беше същото. Вместо Сол виждаше Незнайния. Без маска, без празен поглед, без брадва, на гърба.
— Слава на всички богове, това си ти!
Незнайния стана и двамата се прегърнаха. Хирад го тупна по гърба.
— Как се чувстваш? Незнайния се отдръпна.
— Не знам. Поне знам кой съм. — Сви рамене. — Знаех и преди… ти да ме разпознаеш. Но не можех да говоря с теб. Нещо ми забраняваше, само очите ме издадоха. Хирад, аз трябваше да съм мъртъв…
— Само че не си и не ми пука как е станало. Важното е, че те виждам.
— Ще повториш ли думите си, ако пак отидем пред онзи хамбар?
— Ами… да, защо не? — смути се варваринът.
— Защото можеш да ме видиш и там… заровен в земята. Къде е Дензър?
— Отвън — кимна Хирад към изхода на павилиона, отреден за Ксетеск. — Защо?
— Искам да се уверя, че е добре.
Хирад понечи да тръгне след Незнайния, но Илкар отсече:
— Не му дотягай! Ела да пийнеш нещо, а и сигурно си прегладнял.
Варваринът го погледна чак когато Незнайния излезе.
— Не, сащисан съм. Какво говори?
Седна до елфа, който му наля вино и бутна пред него чиния с месо и хляб.
— Трябва да разбереш колко му е трудно да свикне. Хирад сякаш отказваше да разбере.
— Слушай — продължи Илкар, — за нас той си е все същият Незнаен — на външност, говор, походка… Във всичко. И душата, и умът, и спомените му са същите. Само че към тях е добавено преживяното, което никой от нас няма да проумее никога. Той знае, че може да изрови собствения си труп от гроба. Поблъскай си главата над това.