— Да, ама ако погледнеш през моите очи, престарахте се да ни провалите, откакто ни наехте за тая задача. — Хирад се понадигна от скамейката и се наведе чак до лицето на Стилиан. — Знаем как да си свършим работата и ще успеем, ако ни оставите на мира. — Седна, но изпъна показалец към Господаря на хълма. — И повече не ми разправяй, че не разбирам какво става, щом още седя до Дензър, след като толкова много от приятелите ми са мъртви или се крият.
У Стилиан уважението надделя над силния гняв, но той старателно отбягваше погледите на другите старши магове.
— Не съм свикнал с такова пренебрежение към моя ранг — изрече той сдържано.
— Не съм се подигравал на ранга ти — отвърна варваринът. — Само обясних на всички ви кой е най-прекият път към победата.
— Време е да продължим нататък — обади се Херист. — Убеден съм, че всички вярваме в способността на Гарваните сами да се изберат най-доброто решение. Но според мен е Най-благоразумно ние, представителите на Школите, да съхраняваме двата катализатора, докато не бъде взет и третият.
— Знаех си — подхвърли Хирад.
— На какво се усмихваш?
— На това, че ме вземате за идиот.
— Хирад — намеси се веднага Илкар, — дано не си направил каквото подозирам…
Дензър обаче плесна варварина по гърба и се разсмя, колкото и да беше намусен досега.
— Чудесно, Хирад, браво на теб.
Стилиан се вторачи в Дензър, Барас — в Илкар.
— Обяснете ми — настоя Вулдарок, чиито бузи пак се зачервиха. — Мразя да ми се присмиват.
— Уверявам ви, че се смея само на дарбата му да ни удивлява непрекъснато. Хирад, кажи ни къде са катализаторите.
Варваринът вдигна рамене.
— На място по пътя оттук до стопанството, където бяхме отседнали. Не ми се ще да го описвам подробно. И преди да се развикате, искам да знаете, че ми дойде до гуша от хора, които все напират да ми дърпат конците. Просто се погрижих Гарваните да имат с какво да се пазарят, та никой да не ни преметне отново.
— Но нали знаеш, че ви нападна изменник от Ксетеск! — Вулдарок удари с юмрук по облегалката на креслото си. — И сега никой не охранява най-скъпоценните предмети в Балея…
— Но и никой няма да ги открие — натърти Хирад. — Все ми е едно кой ще реши да ни убие. Важното е, че се доверявам само на трима магове в целия свят — ето ги, седят сред Гарваните. Сега трябва да минем през прохода, без да протакаме повече. Ако сведенията ви са точни, западняците ще бъдат при нашите граници след най-много четири дни. Нямам желание да се блъскам в тях, докато се провирам под върховете на Чернотрън.
Дензър се подсмихваше, Незнайния го гледаше, Илкар зяпаше Хирад с увиснало чене, а старшите магове бяха онемели от ярост. Но не и Херист. Той пръв се надигна от креслото.
— Поздравявам те, Хирад. Ти надхитри всички ни. Засега… Жалко че не ни се доверяваш, защото всички искаме да опазим Балея. Надявам се и в идните дни да си толкова находчив. Започва жестока игра за нашите земи и Крадеца на зората е единствената карта в ръцете ни. Престъпно ще е да я изгубим.
— Абе ти съвсем ли изкуфя?! — избухна Илкар, когато само Гарваните останаха в павилиона.
— Получихме каквото искахме. Защо се сърдиш?
— Защо ли?… — заекна елфът. — Ти ще проумееш ли някога колко могъщ е Стилиан? Или другите представители на Школите? Кому беше нужно да им натриеш носовете? Не стига това, ами си зарязал катализаторите в някоя ливада. Да не мислиш, че ще цъфнат и ще вържат там?
Хирад се хилеше.
— Отпусни си душата, Илкар. Сега ще ти кажа… А ония дали подслушват?
— Друго не бих очаквал от тях — промърмори елфът. Хирад го погледна многозначително. Илкар въздъхна, промълви няколко думи и разпери ръце, сякаш обгръщаше всички в нещо невидимо. Звуците извън павилиона заглъхнаха.
— Хайде да чуем къде си зарязал катализаторите?
— Ей толкова далеч са от нас — показа варваринът с палец и показалец.
— Май не схващам — примигна елфът.
Хирад издърпа верижка изпод ризата си. На нея висяха значката и пръстенът.
— Щели да цъфнат и да вържат… Ти за какъв ме вземаш?
След пристигането на Дарик градчето до прохода стана неузнаваемо. Възстановиха отводнителните канавки и по главната улица имаше само един-два пръста кал, а вятърът я изсушаваше бързо. Около сградите бяха гъсто наредени палатки и заграждения за кавалеристите и конете им, а и за петте хиляди пехотинци — авангарда, пратен да брани източния вход от набези на западняците.