Той скочи на земята и потупа коня си по хълбока. Животното прекрачи към водата и започна да пие жадно. Дневната жега отстъпваше пред вечерния хлад и във въздуха се долавяше влага като предвестие за дъжд.
— Още е светло — недоволно каза Алун. — Можехме да продължим.
— В тези долини се смрачава бързо — обясни Троун. — А това място е закътано. — Отпусна длан върху рамото на своя приятел. — Ще стигнем там навреме, довери ми се.
— Откъде знаеш?
Алун се измъкна изпод ръката му и се отдалечи, погледът му шареше безцелно по малкия им бивак.
— Тук ще сме добре, ако не завали — каза Уил и се озърна смръщен към Алун. — Той да не е…
— А, не — успокои го Троун. — Май нервите му са се изпокъсали. Опитай се да го изтърпиш. Нуждае се от всичко, с което можем да го насърчаваме. — Той подуши въздуха. Слабият вятър едва полюшваше листата. — Няма да завали.
— Гледай да го укротяваш — предупреди Уил. — Не можем да рискуваме да вземе да буйства.
Троун кимна.
— Ти разпали печката, а аз ще му обясня това-онова.
Тръгна към приятеля си, като стъпваше съвсем безшумно. Алун седеше на купчина скални трошки, където потокът завиваше надясно. Подмяташе камъчета на дланта си, от време на време хвърляше някое в бавното течение. Троун седна до него и го сепна.
— Ох, богове…
— Извинявай.
— Как успяваш да не вдигаш шум? — с пресилено шеговит тон попита Алун.
— Научих се с годините. Хайде, сподели какво те мъчи, а аз ще ти кажа защо няма причини да се тревожиш.
Лицето на Алун се наля с кръв и той се вторачи в Троун с овлажнелите си очи.
— Не се ли подразбира какво ми е? — Гласът му прогони покоя от поляната. — Пътуваме твърде мудно. Докато стигнем там, те ще са мъртви.
— Знам какво правя. Забрави ли, че тъкмо заради това дойде при мен? — Троун внимаваше неговият глас да остане невъзмутим и тих, макар че не можеше да потисне присъщата му грубоватост. — Знаем, че не са ги отвлекли, за да ги убият. Знаем и че Ериан ще се постарае да спечели време и ще им угажда, доколкото може, за да дочака да я спасим или да я пуснат. Разбирам колко се измъчваш, на мен също не ми е леко, но трябва само да потърпиш.
— Да потърпя… — озъби се Алун. — Ще си седим тук, ще си хапнем и ще се наспим на воля, а моето семейство е на косъм от смъртта. Как смееш да си правиш разни сметки?! Играеш си с живота им!
— Я по-тихо! — изшътка Троун и жълтото в очите му проблесна. — С тия твои крясъци ще привлечеш онези, от които се крием. Сега ме чуй. Разбирам колко ти е мъчно и защо искаш да вървим неспирно, но те моля да ми вярваш, че не си играя с ничий живот. Не бива да останем без сили, докато припираме да отидем по-скоро в Замъка, иначе просто ще позволим да ни изколят. Щом сме тръгнали да спасяваме семейството ти, длъжни сме да бъдем бодри и силни. Ела и се нахрани, моля те.
— Не съм гладен.
— Храната ти е необходима. Така не си помагаш, а и не мислиш трезво.
— Е, съжалявам, но не мога само да седя бездейно!
Птиците се разхвърчаха надалеч от поляната. Уил изникна ненадейно зад гърба на Алун и му запуши устата с длан. Очите на нисичкия мъж пламтяха трескаво, гневът и презрението бяха изписани по лицето му.
— О, ти не седиш бездейно, а рискуваш моя живот с това твое блеене. Престани, иначе ще ти прережа гърлото, а ние и сами ще свършим работата, за която ни нае.
— Уил, пусни го! — изръмжа Троун.
Понечи да се надигне, но погледът на Уил го разубеди. Омръзналият се Алун молеше безмълвно, Троун обаче не пожела или не можа да му се притече на помощ.
— Ще измъкнем жена ти и децата, както ние си знаем — зашепна Уил в ухото му. — Ще пипаме полека, защото така всички ще си опазим живота. Все ми е тая дали ще продължиш с нас, или ще те зарежа с глава в потока, защото си получих парите. Но семейството ти ще иска да си жив, та аз ти предлагам да затвориш тая голяма уста. — Той отблъсна Алун и мина покрай Троун с думите: — Повече не се съгласявай клиентът да идва с нас.
Джандир седеше от другата страна на печката, върху която вече се грееше котле с вода, следеше спречкването до потока, а на душата му беше тежко. За него не беше трудно да проумее защо няма да стигнат далеч в спасяването, макар че уж притежаваха всички необходими качества.
Имаха в групата си изкусен крадец, безшумен съгледвач и ловец — всичките пъргави, умели и умни бойци. Само дето не подхождаха по нрав. Троун въпреки огромната си сила и застрашителна външност беше прекалено кротък и отстъпчив. Алун дойде с тях, вместо да поддържа дома си и да чака. А Уил беше вечно наежен, твърде много държеше на тишината и безопасността, защото му липсваше вътрешен покой, толкова необходим в неговия занаят.