На Хирад му провървя, защото падна върху кучето. Незабавно стисна с лявата си предмишница гърлото му, докато то се мъчеше да намери опора. Варваринът пусна меча, измъкна кинжал от колана си и го заби няколко пъти в незащитения гръден кош на дестрана. Кръв опръска бронята му, а следващата твар се метна на гърба му.
Талан и Ричмънд се бранеха заедно от три звяра, които забавиха крачка преди да ги нападнат. Изглеждаше, че нито хората, нито кучетата са наясно как да нападат и да се защитават. И тогава заклинанието на Дензър достигна своя страховит завършек.
Тъмният маг рязко събра ръцете си и ги кръстоса със свити юмруци. Очите му се ококориха и видяха шест кучета, които дебнеха и кръжаха. Той изпъна левия си показалец към тях и невъзмутимо изрече: — Адски огън…
Илкар изпсува и се просна по лице на земята.
Огнени стълбове пронизаха с пищене въздуха и всеки се заби в главата на едно от шестте кучета. Вой на див животински ужас и болка проглуши всички, докато пламъците обгръщаха жертвите. Дестраните умираха още преди да рухнат на земята. Трите кучета пред Ричмънд и Талан забиха лапи в пръстта и побягнаха, но едно не се стресна, издебна Хирад в гръб и го повали в прахоляка.
Ножът изхвърча от ръката му и той остана беззащитен. Претърколи се по гръб и кресна, когато разръфаната рана на кръста му се отърка в земята. Кучето го цапардоса с лапа през гърдите, сцепи бронята и одра кожата. Хирад запълзя назад, но нямаше къде да избяга. Дестранът надвисваше и пръскаше слюнки в лицето му.
Варваринът сграбчи шепа пръст и я метна в очите на кучето, което за миг загуби интерес към него и разтръска глава. Тогава мечът на Незнайния изсвири, мина през шията му и върхът се заби в земята на два-три пръста от тялото на Хирад.
Отново настъпи тишина. Вятърът разнасяше прах и превиваше редките бурени. Дензър се бе свлякъл на колене пред Илкар и дишаше тежко, пот заливаше лицето му и ръцете му се тресяха. Талан и Ричмънд се втурнаха към Хирад, който не помръдваше. Незнайния изтри меча си, преди да прибере пръснатите оръжия на варварина.
Илкар се надигна, изтупа дрехите си и огледа горящите трупове на животните, поразени от магията на Дензър. Не знаеше дали да поздрави тъмния маг или да го укори. Адски огън… О, богове в небесата! Не беше за чудене, че Дензър не можеше да се изправи. Илкар си замълча и изтича при Хирад. Виждаше, че оцелелите кучета и западняците все още бягаха по-надалеч от Гарваните и хамбара.
Хирад седна с помощта на Ричмънд, беше пребледнял и зашеметен.
— Как е той? — обърна се елфът към Талан.
— Той е бил и по-добре — отговори му самият Хирад. — Някой ще ми помогне ли да смъкна ризата?
— Ще почакаш — възрази Незнайния. — Трябва да си намерим убежище. Имаш ли сили да яздиш?
Хирад кимна, протегна ръка и Ричмънд го издърпа да стане. Отидоха при Дензър, който тъй и не понечи да се изправи. Зад него върналите се коне пристъпяха от крак на крак.
— Ей, Дензър, добре ли си? — разтревожи се Ричмънд. Тъмният маг вдигна глава с кисела усмивка.
— Трябва да спрем онези западняци — изхриптя той. — Не бива да ги оставим да се свържат с Върховните вещери.
— Точно сега ще ни е трудничко да им попречим — натърти Ричмънд. — Хирад е ранен и всички трябва да се скрием в хамбара по-скоро.
— Откъде се взеха тези типове? — почуди се Талан.
— Сигурно са чакали наблизо. Явно са наблюдавали къщата по волята на Върховните вещери.
— Ти се изложи на голям риск — промълви Илкар, застанал до Дензър.
— Но беше оправдан, струва ми се. — Дензър махна с ръка към тлеещите трупове. — Скоро ще се науча да го контролирам напълно.
— Личи си. И все пак е опасно.
Нещо привлече погледа на Илкар и той се извърна.
— Освен това е изтощително — сподели Дензър. — Не знам дали ще мога да ходя.
— Опитай се — настоя елфът. — И то веднага. — Долови как всички се обърнаха към него, докато се взираше в далечината. — Кучетата се връщат.
— Ричмънд, конете! — заповяда Незнайния. — Илкар, погрижи се за Дензър. Хирад, дай ръка да те крепя.
Елфът вдигна тъмния маг, който се вкопчи в наметалото му, за да не падне. Всички се качиха на конете и ги пришпориха в галоп към хамбара.
За Хирад всичко се сля в мъглата на болката. Усещаше как се стича кръв от раната на кръста му, ризата и кожената броня подгизваха. С всяка крачка на коня силите му се изчерпваха, защото се друсаше на седлото, неспособен да поддържа нормалния ритъм на езда. Зрението му се размъти и не виждаше добре накъде се носи. Едва осъзна, че Незнайния е до него, за да го задържи на седлото. Дори не можеше да кимне, за да му благодари, успяваше само да задържа юздите.