— Крайно време е, защото изпаднахме в голяма беда. Дензър помоли с жест да се отдалечат от хамбара и двамата закрачиха към развалините.
— Трябва да помислим сериозно — натърти Хирад. — Ние, Гарваните, не сме свикнали нашите хора да умират. Не се бе случвало от години.
— Разбирам — отвърна Дензър. — Знам, че това начинание потръгна лошо…
Хирад изсумтя презрително.
— Меко казано. — Говореше с тиха неприязън. — Първо едва не ме затри с гнусната си потайност за белите, в които ни въвлече, а най-добрият ми приятел беше убит заради теб. Ти ни довлече в тези прокълнати земи и тук умря втори мой приятел. За да спаси и теб заедно с нас. — Дензър отвори уста, но погледът на Хирад го разколеба. — Животът ти не струва пукната пара и искам да знаеш единствената причина да не си труп — Илкар си е наумил, че ти си единственото спасение за Балея.
Главата на котарака се показа под шията на мага, завъртя се и изчезна. Дензър бръкна в джоба си, но не посмя да извади лулата.
— И с това ще се задоволя — промърмори той. — Ще ми се точно ти сред Гарваните да ми вярваш, дори да ме мразиш за всичко, което се случи.
— Не съм казал, че ти вярвам. Илкар ти вярва, друго не искам. — Варваринът прозря, че Дензър още не проумява. — Не схващаш, а? Все едно е дали аз ти вярвам. Илкар казва, че тази задача е важна. И Незнайния го мислеше, значи Гарваните са с теб. Затова сме толкова страшни. Нарича се доверие.
— И сега имаме проблем…
— Ти си бил голям досетливец. Ами да, имаме. Заради твоите лъжи и припряност сърцето на Гарваните беше изтръгнато. — Варваринът пристъпи заплашително напред, но Дензър не трепна. — Ядрото на Гарваните бяхме аз, Илкар, Сирендор и нашият грамаден мъжага. Сражавахме се заедно повече от десет години. Срещаме те и какво става — след няма и седмица двама от нас са мъртви.
— Ще се опитаме да свършим работата без тях — настоя тъмният маг. — Длъжни сме.
— Сериозно ли говориш? Още ли не ти е увряла тиквата какво стана тук вчера? Незнайния сам закла пет от ония кучета. И кой ще го направи следващия път според теб?
— Ти си пред очите ми, в хамбара има още двама майстори на меча. Надявахме се да се сдобием с Крадеца на зората само ако Гарваните ни помагат.
— А ти вече затри двама от нас! — изръмжа Хирад. — Богове… Не сме достатъчно, Дензър. И никой от нас не може да се мери с Незнайния. А и със Сирендор.
— Но това не е…
— Чуй какво ти казвам! — Варваринът спря и си пое дъх. — Не можем да издържим на още едно нападение като вчерашното.
Дензър кимна. Най-сетне напълни лулата си, смънка една дума и около показалеца му се появи пламък.
— Мислих за това, повярвай, ми. Трябва да решим какво ще правим. Зависи къде ще се наложи да търсим съставките на заклинанието. Засега ви моля само да отидем в къщата, да намерим каквото дойдохме да издирим… ако изобщо е там… после всички ще седнем да си поговорим. — Тъмният маг поумува. — Онези западняци се измъкнаха и ще съобщят за нас в Парве. Само боговете знаят какво ще последва.
— Но защо бяха тук?
— Защото Върховните вещери открай време са очаквали тук да е ключът към Крадеца на зората. Хирад, трябва да останеш с мен, колкото и да съм ти омразен. Това е най-важното издирване за Балея.
— Все същото слушам от теб. Но първо имаме Помен. После ще претършуваме къщата и ще видим докъде сме стигнали.
Варваринът се обърна и закрачи към хамбара, Дензър изостана на няколко крачки след него.
Поканиха го да остане вътре за по-краткия от обичайното Помен. Спазиха традицията, стара като наемническите отряди, но въпреки желанието да отдадат почит на загиналия не забравяха в какво тежко положение са.
Поведоха и конете към къщата. Ако западняците се върнеха, допълнителните крачки до хамбара можеха да им навлекат гибел.
Някогашната величествена постройка беше напълно съсипана. Почернели каменни отломки и овъглени парчета дърво бяха пръснати около срутени стени, само тук-там пъстрееше незнайно как съхранил се остатък от обзавеждането.
По дългата си страна къщата се бе проточвала на двеста стъпки и още можеше да се различи къде е бил главният вход. Част от свод стърчеше килната над раздробена стълба.
Дензър отведе конете при паднало дърво и застана до Илкар. Двамата се взираха в разрухата и не криеха тревогата си.
— Какво пък толкова? — укори ги Хирад. — Някой опожарил къщата. Е, и?
— Тъкмо това е стряскащо. Не можеш просто така да изгориш дома на маг — увери го Илкар. — Прекалено добре са защитени. Някой е вложил огромна мощ в унищожението.