— Великолепно! — одобри Стилиан. — Кога ще бъдем готови за реално изпитание?
— Когато решите — увери го Дистран. — Не сме изяснили само един въпрос, но предполагаме, че колкото повече магове се свържат, толкова по-широк портал ще поддържат. Има и някои рискове… — Дистран се запъна. — Накрая трябва да напомня, че измеренията не винаги са разположени подходящо. Макар че можем да изчислим кога ще стане това, не е в наша власт да избираме само момента за извършване на заклинанието.
Стилиан се намръщи.
— А колко дълго остават разположени добре за нас?
— От няколко часа до няколко дни. Все още търсим закономерността.
Господарят на хълма кимна.
— И толкова ни стига. Дистран, искам да подготвиш по-скоро своите магове за истинско изпитание с пълна мощ. Колко са те?
— Тридесет.
— А твоето мнение, стари друже? — обърна се Стилиан към Найър.
— Това е най-доброто нападателно оръжие, което можем да използваме в прохода.
— Естествено.
Стилиан се усмихна. За пореден път бе отворил широко вратата към победата.
По-късно установи мисловна връзка с Ларион и наученото изтри усмивката от лицето му. Колко е тъжно старите приятели да подхванат борба за надмощие с теб… Гневът му се събуди.
Плътта се отлепяше от костите. Кръвта напираше в кожата на лицето. Усещаше как бузите му се сгорещяват до болка, а после се издуват още повече. Пръстите му се свиха конвулсивно, дясната ръка сякаш щеше да смаже дръжката на меча. Не можеше да затвори очи, но виждаше само чернилка, осеяна със сиви точици. Дори да обърнеше глава, не очакваше да открие останалите наблизо. Дали изобщо бяха до него?
Не чуваше друг звук, освен мъчителното бушуване на кръвта си във вените. Мозъкът му се бореше неистово да открие някакъв смисъл. Ходеше ли в момента? Не му се вярваше, но знаеше, че се движи. Все едно беше в коя посока отива. Просто искаше това да свърши, преди тялото му да бъде разкъсано, а кръвта му да се разпръсне из пустотата. Някакво туптене започна от средата на корема му и светкавично го обхвана. И то беше горещо. Твърде горещо. Още малко и кръвта му щеше да кипне.
Светлина.
Краят на вечността.
Падане. Твърда земя. Помътняване на светлината.
Хирад седеше на открито и му се струваше, че е на доста високо място. Незнайно защо. Озърна се наляво и надясно, за да преброи Гарваните. Всички седяха и се споглеждаха. Зад тях разкъсването висеше няколко стъпки над земята. Част от въжето провисваше през него, а сандъкът се бе търкулнал настрани недалеч от Илкар. Зад разкъсването земята свършваше и нататък нямаше нищо.
Хирад стъпи на своите тресящи се крака и вече по-спокойно огледа за пръв път другото измерение. Кръвта течеше нормално във вените му, но щом вдиша, всяко косъмче по тялото му настръхна. Не знаеше какво да очаква, но в никакъв случай не беше това. Въздухът беше различен, сух и с метален привкус, малко дразнеше кожата и очите.
Виждаше над себе си тъмно небе, запълнено с неспокойни облаци, макар да усещаше само слаб повей по лицето си. Не забелязваше никаква пролука в тях, обаче бледа светлина се пръскаше откъм хоризонта, където чернилката на облаците се сливаше с чернилката на земята.
И наистина стояха нависоко — увери се, като погледна назад и вдясно. Разкъсването висеше над ръба на плато, което пропадаше отвесно. Червени назъбени мълнии проблясваха и се раздвояваха, без да осветят нищо, по-скоро подчертаваха непрогледната тъма. Без да продумат, Гарваните се отдалечиха от края на бездната. Всеки от тях веднага прецени, че не бива да допускат никаква грешка при завръщането в собственото си измерение.
Сети се какво липсва. Звуци. Освен пресекливите въздишки на ветреца не чуваше нищо друго. До ушите му не стигаха шумове от хора, животни, птици. Никакъв признак на живот. Дори светкавиците зад тях бяха безшумни. Хирад се наежи. Май бе попаднал в мъртъв свят.
Погледът му се спря на нещо като постройка отляво. После се взря напред над равната земя — наистина беше земя с пръст и растения, поклащани от вятъра — и видя порутени сгради. Нацепени греди, раздробени зидове и спукани плочи от покривите бяха разпилени около тях. Опустошението се простираше около петстотин крачки нататък и свършваше изведнъж, може би при отсрещния ръб на платото.
А зад него във въздуха имаше още едно пространствено разкъсване. Очите му свикваха с оскъдната светлина и Хирад откриваше навсякъде пръснати в далечината груби скални стълбове, разширяващи се горе в още плата с формата на дискове или овали. Той се смути за миг, щом осъзна, че очевидно са попаднали на подобна стърчаща скала. Привиждаха му се още постройки върху другите дискове, някои се извисяваха като дворци. И там нищо не светеше. Нищо не помръдваше, освен трънаците.