— Ама че приятно местенце! — промърмори Талан и гласът му прозвуча твърде силно.
Хирад се сепна.
— Земни богове, какво е това?!
Отчаяно му се прииска Незнайния да е с тях, щеше да се чувства поне малко по-уверен.
— И за мен е пълна безсмислица — призна си Дензър. — Как е било възможно да живеят върху скалите, как са се прехвърляли от една площадка на друга, как са построили всичко?…
Махна безпомощно с ръка към останките от къщи, ако наистина представляваха това.
— И кои са били те? — зададе още по-важния въпрос Илкар.
— Говорите сякаш никой не е останал наоколо — вметна Талан.
— Всички си мислите, че са измрели, нали? — допълни Хирад. — Мен ако питате, направо си скачам обратно в нашия свят. Тази щуротия тук ме плаши.
Усещаше как ударите на сърцето му се ускоряват отново.
— Не ви ли е интересно? — укори ги Дензър. — Сега сме в друго измерение. Помислете какво означава това.
— Какво ли… — проточи варваринът. — Всичко е различно, не ми допада и започвам да вярвам, че не ни е мястото тук.
— Различно, но в същото време подобно — възрази Илкар. Наведе се и загреба шепа пръст. — Погледни. Почва, трева, сгради… въздух.
— И нито звук. Как мислите, дали всички са мъртви, каквито и да са били?
Дензър тръгна към развалините на селището. Хирад го последва неохотно заедно с останалите Гарвани. Дъвчеше си устните и никак не го утешаваше фактът, че държи меч. Колкото и разреден да беше въздухът, все му се струваше, че отвсякъде го притиска тежест. Заради тишината неволно човъркаше с показалец ушите си.
— Дензър, какво търсим? — попита Ричмънд.
На всяка стъпка бучките суха пръст се разпадаха под подметките им.
— Честно казано, нямам представа. Нуждаем се от информация, значи няма да е парченце от това или онова, ако схващаш накъде бия.
— Тогава няма ли да е някакъв пергамент? — опита се да подскаже Ричмънд.
— Може би — сви рамене тъмният маг. — Или друг амулет. Или дори накит с гравиран надпис. Каквото и да е, би трябвало да се набива на очи сред тези боклуци. Сигурно ще личи, че е направено в Балея.
Той пак посочи селището. Въпреки че беше разрушено, къщите почти по нищо не приличаха на която и да е постройка в тяхното измерение. Тук-там имаше останали отвори, вероятно използвани като входове, но бяха овални и вдигнати над земята. И в запазените покриви се виждаше същият отвор близо до най-горната част от купола.
Според Хирад приличаха на пещи, но бяха съградени от дърво и неодялани камъни. Пресметна, че са били високи поне двайсетина стъпки — множко за едноетажни къщи. Но може и да бъркаше.
— Не ми харесва това…
— Чухме го вече, но съм съгласен с теб — обади се Илкар. — Нищо не е наред. Всеки миг се чудя дали няма да падна.
— Най-добре ще е да не се размотаваме тук. — Варваринът разкърши раменете си, за да ги освободи от внезапното напрежение. — Що за адска приумица е подтикнала Септерн да дойде насам?
Разклонена мълния озари нощта в бледомораво, сенките се откроиха още по-рязко, а пред погледа на Хирад още няколко мига останаха ярки криви линии. Чак след това долови движението. Гарваните едновременно стиснаха оръжията си, готови за бой.
От постройките и около тях се събираха обитателите на селището, като влачеха крака. Съвсем скоро запълниха площадката и се затътриха сковано към Гарваните. Хирад опита да ги преброи, но като стигна до петдесет, очите започнаха да го подвеждат. Знаеше, че са много пъти по толкова.
Отдалеч изглеждаха хилави и бледи, но след още няколко крачки нямаше съмнение какво представляват.
— Земни богове, това не е за вярване! — прошепна варваринът.
Гарваните спряха — отново в един и същи миг.
— „Ако ще смъртта да изтръгне дъха от телата им и да съдере плътта от костите им“ — смънка тревожно Дензър.
Имаше нещо объркано в начина, по който запазваха равновесие… или по-скоро в това, че не се и опитваха. Но какъв ли може да е най-подобаващият начин да ходи една мъртва твар, зачуди се Хирад. Не беше уверен, но с мъчително бавното настъпление на местните жители като че виждаше гърбовете им да се гърчат на всяка крачка.
Един от първите се спъна в камък и по инстинкт разпери криле, за да не падне. Само че от тях бяха останали кости с малко разкъсана ципа и той тупна на земята. Другите продължиха, оставаха им към седемдесет крачки.
Умът отказваше да се примири с гледката. Орда от мъртви крилати хора, по чиито кости висяха парцали, овални глави с огромни очни кухини в средата. Мъкнеха се с непреклонна мудност. Редицата се разтегляше и щеше да запълни платото от единия ръб до другия.