— Вие сте първите. Ще бъдете единствените и последните.
— А ти какво си? — сопна се Дензър.
— Вашият кошмар. Вашата смърт.
Детето се хвърли напред с недоловима за човешкото око пъргавина. И в същия миг се преобрази. Хирад кресна.
Някогашните обитатели на селото се скупчваха към Илкар, Талан и Ричмънд, които бяха отстъпили на пет-шест крачки от разкъсването. Двата края на тълпата се събираха към тях и скелетите се блъскаха още по-плътно на броени стъпки от бойците.
Зад първите редици бяха останали разпарчетосаните кости на поне четирийсетина ходещи мъртъвци, посечени и начупени от мечовете на Гарваните. С лъснали от пот лица и парене в дробовете тримата осъзнаваха неизбежното си поражение.
— Дори не ги забавихме — изграчи Талан, събори скелет с ритник през краката и му раздроби черепа с дръжката на меча.
— Никаква полза нямаше — потвърди Илкар.
Пред тях имаше стена от кости на ръце, крака и криле. Чуваха само кухо стъргане на стъпала без плът по земята и тракане.
— Колко се събраха? — смънка Ричмънд и се отдръпна след замах, с който разсече три гръбнака наведнъж.
— Стотици — пресметна Талан. — Знам ли ги откъде изпълзяха тези гадини.
Отстъпиха още веднъж и краката им почти опряха в края на разкъсването. Отново размахаха оръжията, разпръснаха отломки от кости и избутаха скелети, които събориха други. А мъртъвците се притискаха в напора си към тях. Никой не вдигаше ръка да удари, но и нямаше нужда. Настъпваха от всички страни и огромното им числено надмощие предопределяше края.
— Ще се видим от другата страна — изрече Илкар.
След миг беше избутан гърбом в разкъсването, но докато пропадаше, последван веднага от Ричмънд и Талан, видя как скелетите се обръщат и тръгват към селото.
Краката, внезапно станали кафяви и покрити с козина над набъбналите мускули, мигновено изправиха съществото. Ноктите се забиха в пръстта, от кръста се проточи кожеста опашка с шипове, рокличката се стопи и гръдният кош се изду като бъчва над стегнатия гол корем. Ръцете с възлести мускули завършваха с удължени лапи, чиито нокти бяха остри като бръснач.
Но главата… Тъкмо главата накара Хирад да изкрещи. Лицето на момичето потъна навътре като вода, хлътнала в дупка, а очите останаха сини до последния миг, когато ги замениха плоски черни процепи. А от дупката се подадоха кучешки зъби в широка муцуна, пръскаща слюнка. Русата коса не се промени над ниското чело, челюстите щракнаха и брадичката изпъкна. Тънък език се стрелна от устата на съществото и то изсъска, докато се опитваше да удари.
Хирад вдигна острието пред себе си, ноктите се плъзнаха по него и лапата се поряза. Съществото нададе вой от болка и отскочи, сграбчило ковчежето с другата си лапа.
— Мамка му! — изръмжа тресящият се варварин и скочи встрани, за да прикрие Дензър.
— Внимавай — помоли тъмният маг.
— Че как иначе!
Съществото повторно се хвърли към тях, размахало ръце, опашката му също изплющя напред. Хирад се извъртя и замахна надолу да пресрещне атаката, молеше се да улучи, преди някой от тези нокти да го е изкормил или промушил. Мечът се стовари върху дърво и дъгата му завърши в плът. Разнесоха се жален вой и тежък трясък. Парченца дърво литнаха във всички посоки.
Хирад се изправи, опитваше се да види всичко наведнъж. Дензър се бе проснал неподвижно на прага на развалината. Съществото се отдръпна в дъното на стаята, стиснало с дясната ръка чуканчето на лявата, и напразно се мъчеше да спре кръвта, бликаща на тласъци от раната. Отсечената китка бе паднала пред краката на варварина, а сред останките на ковчежето имаше един-единствен сгънат лист пергамент, кафяв и оръфан.
Преди да се е вгледал в него, скимтенето спря. Хирад се взря в свирепите, вече пожълтели очи на звяра, който се надигаше, а нова лапа израстваше от оздравялата за няколко секунди ръка.
— Милосърдни богове… — прошепна варваринът. Съществото залитна и се подпря на счупен рафт. Хирад побърза да измъкне кинжала от канията и го метна, преди да се нахвърли. Лъскавото острие профуча във въздуха и отклони погледа на творението, чиито присвити очи почти се скриха под челото.
Хирад скочи към него и замахна към шията, но то вече се обръщаше. Забравеният и от двамата кинжал се заби в стената. Съществото отбягна удара, а опашката му подкоси варварина. Хирад се търкулна, но пъргаво се изправи. Двамата пак започнаха да се дебнат.
Чудовището зарева и горещото му смрадно дихание стигна до ноздрите на варварина, който се отдръпна при дълбокия гърлен звук, изтръгнал се от толкова малко тяло. Три пъти прехвърли меча от едната си ръка в другата. Задържа го с лявата, обви я с пръстите на дясната, метна се напред и удари диагонално отляво надясно. Съществото още беше неуверено и ръцете му закъсняха. Мечът разкъса острата брадичка, а Хирад с диво ръмжене довърши движението и върхът на оръжието мина през лявото око. От сцепената муцуна шурна кръв. Творението изпищя и се катурна по гръб, стиснало с лапи раната.