— Прочете ли го? Дензър кимна.
— И какво?
— Не разбрах всичко. Илкар също трябва да помогне. Хирад го настигна и откри, че нещо не е наред. Тъмният маг зяпаше разсеяно и все поглеждаше към второто разкъсваше във въздуха.
— Ей, добре ли си? Не намерих Гарваните, скелетите са се натръшкали. А, ти сигурен ли си, че онази твар не те е цапардосала по главата?
— Убеден съм, че другите са невредими — промърмори Дензър. — Хирад… Случвало ти се е любопитството да те обземе непреодолимо?
— Не помня. На теб какво ти щукна?
Тъмният маг му обърна гръб и продължи към разкъсването. Хирад се слиса, но само за миг.
— Що за майтапи си правиш?!
— Просто трябва да знам… Дензър крачеше все по-забързано.
— Ама какво те прихвана? — Хирад се завтече след него. — Не бива да го правиш, не си угаждай на…
Хвана рамото му и котаракът замахна с щръкнали нокти. Варваринът успя да си дръпне ръката, Дензър се обърна начумерен. Гледаше завеяно, погълнат от смутилата разума му мисъл.
— Не ни докосвай, Хирад. И не се опитвай да ни спреш. Прекрачи към разкъсването и скочи в него. Котаракът се появи след броени мигове. Преметна се във въздуха, тупна на земята и хукна да се скрие зад Хирад, а изпод лапите му се пръскаха камъчета и бучки пръст.
Варваринът се облещи към разрошената прашна козина и телцето, напъващо да си поеме дъх. Опашката се свиваше между задните крака, а очите му следяха в очакване разкъсването. Животинчето трепереше неудържимо.
— О, не… — изохка Хирад.
Тръгна към шаващата кафеникава мътилка, но се закова на място, когато повърхността й се разлюля. Дензър изскочи презглава и се просна в прахоляка. Лицето му белееше като чаршаф.
— Слава на боговете! — промърмори варваринът, но устните му се изопнаха от гняв.
Помогна на мага да седне и усети колко силно трепери.
— Сега доволен ли си?
— Черно… — посочи зад себе си Дензър, без да вдигне глава. — Всичко беше черно…
— Говори разбрано, недей да ломотиш.
— Изпепелено, а още гори. Пълна съсипия, всичко напукано и черно. Тук кипи от живот в сравнение с онова място. Цялата земя почерняла, а небето пълно с дракони.
Все едно описваше някой от сънищата на Хирад, който неволно отстъпи, преглътна на сухо и се ококори към разкъсването. Отвъд бяха неговите кошмари.
Внезапно осъзна с потрес какво бе сторил Дензър. Впи поглед в изправилия се маг.
— По-добре ли си?
Дензър кимна, готов да се усмихне. Юмрукът на варварина го халоса по долната челюст и го просна по гръб.
— Ама какво…
Хирад го награби за яката и доближи лицето си към неговото.
— Как можа да направиш тая глупост?! — изръмжа дрезгаво от ярост. — За малко да провалиш всичко.
— Но аз… — облещи се Дензър. Хирад го раздруса.
— Млъкни! Мълчи и ме слушай. Отнесе и пергамента там. Ами ако не се беше върнал? Край на уж толкова важната ти задача, а моите приятели… — спря да си поеме въздух — …щяха да са умрели напразно. — Пусна го и притисна ботуш в гърдите му. — Опиташ ли нещо такова втори път, ще те бъхтя, докато ти вкарам носа в мозъка. Ясно ли ти е?
Хирад долови шептящо съскане зад гърба си. Дензър погледна натам, зениците му се разшириха и той завъртя глава настойчиво. Варваринът си дръпна крака и се извъртя. Котаракът го дебнеше с нескрита злоба. Хирад трепна, но изсумтя:
— Твойто коте се канеше да ме очисти, а?
— Не знаеш какъв късметлия си… Варваринът отново се извъртя.
— Не, Дензър, ти си късметлията. Ще ми се да те убия, но пък взех да ти вярвам.
Закрачи през селото към първото разкъсване и — както се надяваше — към приятелите си. Ако още имаше живи Гарвани, освен него.
ГЛАВА 12
Щом стъпи на пода в подземието на Септерн, Хирад срещна погледа на Илкар. Елфът се усмихваше. Вляво Талан застина, както наместваше раницата на гърба си. Хирад се опита да мисли трезво, докато пулсът му се връщаше към обичайното.
— Казах ви да не припарвате повече там. Талан вдигна рамене.
— Ти си един от нас.
Варваринът си подъвка долната устна и кимна благодарно.
— Намерихте ли нещо? — попита Илкар. Хирад пак кимна.
— А къде е Дензър? — намръщи се Ричмънд.
— Размишлява усилено, надявам се.
— За какво?
— За задълженията си. И за отношението си към Гарваните… и живите, и мъртвите.
— Това пък що за приказки са?
Хирад не отговори, а изтупа праха от дрехите си и погледна към разкъсването. По повърхността му плъзнаха вълнички.
— Най-добре да питаш великия пътешественик. Дензър се появи през разкъсването, незабавно последван от котарака си. Подчертано отбягваше суровия поглед на Хирад, докато стъпи по-уверено на пода. Щом се изправи, котаракът се шмугна под плаща му. Дензър си разтърка брадичката, извади пергамента от джоба си и го подаде на Илкар. Елфът се взря в червеното петно на челюстта му, стисна устни и се озърна към Хирад, който свиваше и изпъваше пръстите на дясната си ръка.