— Тесничко ще ни бъде тук…
— Аз не съм предлагал всички да захъркаме дружно. — Ричмънд изчатка искри с огнивото и полека раздуха тлеещата прахан. — Ей, Хирад, не бъди толкова безполезен, ами налей вода от потока и донеси още дърва да изсъхнат под навеса. За всеки случай.
— Добре, мамо — изтъни гласа си варваринът. — Може ли да взема това? — посочи непромокаемата кожа.
Откачи два мяха за вода от седлото на най-близкия кон и метна кожата на главата и раменете си, като я събра под брадичката с едната си ръка. Илкар прихна пръв, другите се разсмяха миг след него.
— Ако ти дам и бастунче, съвсем ще заприличаш на баба ми — изгъгна елфът и си избърса очите.
— Толкова ли е грозна баба ти? — опечали се Талан. Хирад не измисли остроумен отговор, не му хрумна и подходяща псувня, затова само се усмихна и излезе на открито.
Тръгна срещу течението на ручея, за да огледа какво има наблизо, но скоро проумя, че няма смисъл да се отдалечава много. Дъждът ставаше по-умерен, но се смесваше с лепкава мъгла — облаците се спускаха по склоновете и закриваха всичко. Поне в пътеката имаше достатъчно камъчета, за да не се разкаля веднага.
Оглеждаше се и накрая намери разклонен изсъхнал храст. Понакълца го с ножа и събра дърва за огъня. Връщаше се спокойно към навеса и по едно време кривна надясно да напълни меховете в потока, който набъбваше от дъжда. Приклекна на плосък камък и пъхна гърлото на първия мях под водата. Слушаше бълбукането на потока и трополенето на капките по кожата, с която се бе наметнал.
Не чуваше нищо друго, но когато се обърна да вземе другия мях, дръжка на меч се стовари под лявото му ухо.
Хирад се просна на камъка. Опитваше се да събере мислите си, но мъглата, реката, дъждът и бученето в главата му го понесоха към забравата. Надвисна някакъв силует — мъж с шлем на лицето и с ризница. Наведе се към него.
— Върви си у дома, Хирад. С Гарваните е свършено. Прибери се вкъщи.
Дръжката на меча се стовари още веднъж. В очите на Хирад блеснаха искри и всичко притихна.
В погледа на Алун накипяваше ярост. Чувстваше се предаден.
— Нали ми каза, че ще влезем тази нощ?
— Положението се промени — увещаваше го Троун. — Нещо се случи в замъка. И ти видя ездачите, които минаха неотдавна. Там започна голяма шетня. Няма как, ще почакаме.
Уил се бе промъкнал към замъка след групата конници. Върна се в късния следобед и съобщи, че вътре било твърде оживено. Май домъкнали пленници, и то важни. Троун реши само да наблюдават през нощта и чак сутринта да решат какво ще правят. Както и очакваше, това никак не допадна на Алун.
— С всеки миг протакане моето семейство е по-близо до смъртта, но ние ще си седим около печката и ще си пеем да минава времето, тъй ли?
Троун потърка носа си с палец и показалец.
— Не са го направили нарочно, за да ни забавят. — Постара се да укроти ръмженето в гласа си. — И аз горя от нетърпение да видя жена ти и синовете ти на свобода, но не бива всички да рискуваме напразно живота си, защото така на никого няма да помогнем.
— Трябва да направим нещо! — отчая се Алун. Уил изпухтя и Троун го спря с отсечен жест.
— Правим нещо! — напомни той. — Ето ни тук, чакаме сгоден случай. Длъжен си да разбереш, че не е това моментът. Ще държим замъка под око, докато там се успокоят малко. Знам колко ти е трудно, но те моля да се овладееш.
Алун се отдръпна, когато Троун понечи да го хване за рамото, но все пак кимна и се отдалечи по пътеката.
— Той ще се опомни — увери Троун озъбения Уил. — Не го закачай.
— Ще ни докара беля — предупреди го ниският мъж. Чуха тихо подсвирване откъм пътеката и Джандир при — тича в бивака.
— Някой идва насам. Троун се изправи пъргаво.
— Е, писна ми. Тук сякаш е пазарен ден в Дордовер. Хайде да спипаме поне тези.
— Да бе, имаме ли какво да губим? — озъби се несговорчиво Уил.
— Нямаме, честно казано — отвърна Троун и се озърна може ли да го чуе Алун. — Не отидем ли скоро в замъка, ще намерим там трупове.
Вода… Плискаше се и бълбукаше по камъни. Вятър, дъжд, вода, студ. И болка. Туптеше мощно в слепоочието му, надаваше вой в ухото му.
Хирад зашава и целият се сгърчи от пристъп на гадене. Стомахът му се сви на топка.
— Ох…
Отвори очи. Гъстата мъгла му пречеше да осъзнае къде е. Още ръмеше.
Седна предпазливо и опипа подутината под лявото си ухо. Бавно отвори уста и въпреки тъпата болка се успокои, че поне челюстта му не е счупена.
Имаше странен вкус в устата. Напомняше му за миризма, която не можеше да…
— Проклетници!
Бяха го упоили. Сви крака под себе си и стана, забравил за меховете и дървата. Олюля се, докато мозъкът и коремът му се укротят след раздвижването. Вдигна ръка към слепоочието си. И там се издуваше голяма цицина. Още беше като махмурлия, но без приятни спомени. Помнеше само надвисналия от мъглата шлем и силата на ударите. И гласа. Познат глас. В това нямаше съмнение.
Пътеката беше хлъзгава. Падна три пъти и накрая повърна след удар на главата в камъните.
Пред скалния навес имаше тела. Огънят едва мъждукаше.
— Не! — изстена Хирад през зъби.
Подметките му се пързаляха и спряха в купчината снаряжение. Отдъхна си, та чак му прималя. Двата трупа с мокрени от дъжда лица бяха чужди. Ричмънд и Талан се бяха облегнали на скалата зад огъня. Талан се кокореше, а макар че клепачите на Ричмънд бяха спуснати, той дишаше.
Талан успя да се усмихне вяло.
— Слава на боговете… Жив си. Мислех, че са те убили.
— Къде?… — започна Хирад, изпънал ръка към празните места край жаравата.
Талан вдигна ръка.
— Нападнаха ни Черните криле. Ей така изскочиха от мъглата. Дензър май се усети навреме, успя да опече ония двамата.
Помълча, защото се задъха. Кожата около очите му потъмняваше, струйка кръв засъхваше под носа му.
— Отведоха ги. И него, и Илкар.
— Живи ли бяха?
— Да, доколкото видях. О, богове, този брофан е силна помия… Уф, гадно ми е!
Талан отвори широко очи и раздвижи челюстите си. Тръсна глава и се оплака:
— Не помага. Сега какво да правим?
— Събуждаме и него, после тръгваме. Какво друго? Можеш ли да яздиш?
Талан се изсмя.
— Не пропусна ли нещо? Раменете на варварина се превиха.
— Отвели са и конете. Мамка му! Не беше ли по-просто да ни затрият, та да се свърши?
— Тяхната вражда не е с нас — изломоти Ричмънд, — а с Школите.
— Да, ама бъркат — настръхна Хирад.
— Голяма грешка направиха — потвърди Талан и се изправи.
— Колко път ни остава до замъка?
— Пеша е към шест часа. Нека са седем, защото притъмнява, а ние не преливаме от сили.
В здрача лицето на Талан белееше болнаво.
— Доста време ще се влачим — промърмори варваринът. — Сега ме чуйте. Имате десет минути да се стегнете и да се приготвите за тръгване. Разбрахме ли се?
— Какво ще правим? — смънка Ричмънд, който още беше зашеметен.
Подпираше се тежко на стената, за да стане.
— Измъкваме нашите, после изгаряме оная бърлога и всички вътре. — Умът на Хирад се проясняваше с всеки изминал миг, макар че мускулите му още бяха омекнали от опиата. — Щом не са ги убили, значи се нуждаят от тях. За сведения, няма за какво друго. А нали знаете маговете колко мразят да издават тайните си.
Ричмънд и Талан се вгледаха в него. Веднага разбраха какво означават думите му.
Слабо движение привлече вниманието на Хирад. Плащът на Ричмънд бе захвърлен до пепелта на огъня. Отдолу се подаде черна глава и подуши въздуха. Котаракът на Дензър се взря във варварина и с един скок се озова върху раменете му и надникна в очите му.
— Нов приятел ли си намери? — успя да се усмихне Талан.
— Не ми се вярва… — Котаракът измяука протяжно. — Добре де, добре, и без това отиваме там. Ще го намерим.
Котаракът се вторачи в долината. Мъглата се разнасяше полека, но заради дъждеца и сумрака не се виждаше надалеч.
— Дали те разбра? — усъмни се Ричмънд.
— Може и да е разбрал. Хайде да се махаме оттук.