— Проклетници!
Бяха го упоили. Сви крака под себе си и стана, забравил за меховете и дървата. Олюля се, докато мозъкът и коремът му се укротят след раздвижването. Вдигна ръка към слепоочието си. И там се издуваше голяма цицина. Още беше като махмурлия, но без приятни спомени. Помнеше само надвисналия от мъглата шлем и силата на ударите. И гласа. Познат глас. В това нямаше съмнение.
Пътеката беше хлъзгава. Падна три пъти и накрая повърна след удар на главата в камъните.
Пред скалния навес имаше тела. Огънят едва мъждукаше.
— Не! — изстена Хирад през зъби.
Подметките му се пързаляха и спряха в купчината снаряжение. Отдъхна си, та чак му прималя. Двата трупа с мокрени от дъжда лица бяха чужди. Ричмънд и Талан се бяха облегнали на скалата зад огъня. Талан се кокореше, а макар че клепачите на Ричмънд бяха спуснати, той дишаше.
Талан успя да се усмихне вяло.
— Слава на боговете… Жив си. Мислех, че са те убили.
— Къде?… — започна Хирад, изпънал ръка към празните места край жаравата.
Талан вдигна ръка.
— Нападнаха ни Черните криле. Ей така изскочиха от мъглата. Дензър май се усети навреме, успя да опече ония двамата.
Помълча, защото се задъха. Кожата около очите му потъмняваше, струйка кръв засъхваше под носа му.
— Отведоха ги. И него, и Илкар.
— Живи ли бяха?
— Да, доколкото видях. О, богове, този брофан е силна помия… Уф, гадно ми е!
Талан отвори широко очи и раздвижи челюстите си. Тръсна глава и се оплака:
— Не помага. Сега какво да правим?
— Събуждаме и него, после тръгваме. Какво друго? Можеш ли да яздиш?
Талан се изсмя.
— Не пропусна ли нещо? Раменете на варварина се превиха.
— Отвели са и конете. Мамка му! Не беше ли по-просто да ни затрият, та да се свърши?
— Тяхната вражда не е с нас — изломоти Ричмънд, — а с Школите.
— Да, ама бъркат — настръхна Хирад.
— Голяма грешка направиха — потвърди Талан и се изправи.
— Колко път ни остава до замъка?
— Пеша е към шест часа. Нека са седем, защото притъмнява, а ние не преливаме от сили.
В здрача лицето на Талан белееше болнаво.
— Доста време ще се влачим — промърмори варваринът. — Сега ме чуйте. Имате десет минути да се стегнете и да се приготвите за тръгване. Разбрахме ли се?
— Какво ще правим? — смънка Ричмънд, който още беше зашеметен.
Подпираше се тежко на стената, за да стане.
— Измъкваме нашите, после изгаряме оная бърлога и всички вътре. — Умът на Хирад се проясняваше с всеки изминал миг, макар че мускулите му още бяха омекнали от опиата. — Щом не са ги убили, значи се нуждаят от тях. За сведения, няма за какво друго. А нали знаете маговете колко мразят да издават тайните си.
Ричмънд и Талан се вгледаха в него. Веднага разбраха какво означават думите му.
Слабо движение привлече вниманието на Хирад. Плащът на Ричмънд бе захвърлен до пепелта на огъня. Отдолу се подаде черна глава и подуши въздуха. Котаракът на Дензър се взря във варварина и с един скок се озова върху раменете му и надникна в очите му.
— Нов приятел ли си намери? — успя да се усмихне Талан.
— Не ми се вярва… — Котаракът измяука протяжно. — Добре де, добре, и без това отиваме там. Ще го намерим.
Котаракът се вторачи в долината. Мъглата се разнасяше полека, но заради дъждеца и сумрака не се виждаше надалеч.
— Дали те разбра? — усъмни се Ричмънд.
— Може и да е разбрал. Хайде да се махаме оттук.
ГЛАВА 14
— Гадничко заклинание. Подготвяхте малка изненада за някого, нали?
Травърс се наклони към порязаното кървящо лице на Дензър и разлюля амулета, който се блъсна в лявото му ухо. Лъхаше на алкохол.
Дензър се надяваше, че току-що преживеният потрес не се е изписал на лицето му. Тъкмо си въобразяваше, че не може да стане по-зле, и ето че се оказа предаден от друг маг. И то маг, който работеше за Травърс — Ловеца на вещери.
Откакто го плениха при скалния навес, Дензър се чудеше защо му запазиха живота — Травърс обикновено не постъпваше така, а пращаше наемни убийци. Не проумяваше защо след като онази жена бе опитала да го убие в „Гарваново гнездо“, нещо се бе променило. Чак толкова ли се нуждаеше Травърс от отговори на въпросите си?
В края на краищата нямаше значение. Поне докато още дишаше, имаше своя нищожен шанс. Можеше да се надява единствено, че ще се опитат да го спасят. Ако Хирад бе оцелял, той би направил и невъзможното, за да измъкне Илкар.
Засега Дензър си оставаше безпомощен, а веднага пролича, че Черните криле умеят да държат изкъсо заловени магове. От мига, в който спипаха Дензър и Илкар, ръцете им бяха вързани, а докато се доберат до замъка, четирима следяха зорко всяко тяхно движение. Вкараха ги направо в голямо помещение, където имаше само няколко стола, две ниски маси и отдавна изстинало огнище.