— Нали ти казах, че няма да повярваш.
Дензър пак размърда рамене и Травърс прихна повторно.
— Да, как забравих, че вие в Ксетеск вярвате безогледно на своите Магистри. — Той продължаваше да се подхилва. — Лесно ми е да си представя, че точно това са ти втълпили. Подмамили са с величава цел човек, готов на всичко, за да им угоди.
Тъмният маг не отговори, само се взираше в Травърс над ръба на чашата. Знаеше, че се е намръщил.
— Дензър, имам въпрос към теб — наистина ли вярваш, че Върховните вещери не са били унищожени от мощта на собствената ти Школа?
— Травърс, явно не сме изучавали една и съща история.
Тогава не сме имали силата да унищожим окончателно Върховните вещери. А те избягаха от своя затвор.
— О, да… как беше… Някакъв затвор между измеренията или нещо подобно? — Капитана поклати глава. — Добре скалъпено. Признавам, че върши работа, за да държите юздите на другите Школи. Ти също вярваш в това, а?
Дензър мълчеше.
— Вярваш, как иначе. Но защо ли да очаквам, че ще загърбиш догмите, които са ти набивали в главата толкова години?
— Тълкуваш превратно подбудите на Ксетеск — увери го тъмният маг. — Макар обликът ни в чуждите очи да се променя бавно, нашите идеали и нрави вече не са същите.
Травърс запляска с ръце бавно и гневът на Дензър се отприщи. Овладя се с големи усилия.
— Откровено казано, боя се, че тънеш в печална заблуда. Сведенията ми за вашите проучвания рисуват коренно различна картина, а вероятно и ти би се съгласил, че Крадеца на зората не е особено „морално“ заклинание.
Дензър мълчаливо допи бульона и пак вързаха ръката му за другата.
— Открихте ли кои са катализаторите? — небрежно попита Травърс.
— Не.
— Аха. Така да бъде. Все тая. — Капитана се обърна към Исман. — Защо не заведеш Дензър в стаята му?
Исман кимна, отвърза ръцете на тъмния маг и го изправи. В дългурестото тяло на воина се криеше смайваща сила.
— Дензър, след малко ще усетиш — продължи Травърс, след като си наля още от бутилката, — че в твоя бульон имаше малко сънотворна отвара. За твое съжаление, Илкар от Гарваните, ти не си упоен.
Дъждът постепенно спря и мъглата се вдигна от хълмовете, над които останаха само тъмни облаци. Хирад не знаеше дали някога ще изсъхне, а и дали най-сетне главата му ще се избистри. Вървяха неспирно от три часа и влага — та се просмукваше във всяка пора на тялото му. А главоболието от брофана го мъчеше и се усилваше в туптяща тежест, обхванала целия му череп. Стигаше да погледне наляво и надясно, за да се увери, че Талан и Ричмънд не изглеждаха по-добре.
Преди да угасне последната светлина и разговорът да замре в мрачното, но непреклонно жвакане в калта, другите двама се съгласиха, че ще стигнат до замъка на Черните криле чак два часа преди зазоряване. Съчетанието от тяхната слабост, трудния терен и мрака, сгъстен от плътните облаци, ги принуждаваше да се мъкнат бавно. От двете им страни се издигаха стръмни канари, по тези унили места само недорасли дървета, обрулени храсталаци и жилава трева успяваха да се вкопчат в земята. Осеяните с камънаци планини се проточваха на изток и на запад, а полегатите ниски възвишения във владенията на барон Понтоа бяха само далечен спомен.
Хирад се тътреше с наведена глава няколко крачки зад съратниците си, обзет от безнадеждност и гняв. Преди броени дни Гарваните бяха седмина, привидно несломими, и стояха на крепостната стена, за да допринесат за поредната победа. А той преливаше от гордост и енергия, насърчаван всеки миг от всичко, което бяха постигнали през изминалите десет години.
Сега трима уморени бойци се влачеха посърнали към свърталище на врагове, където не очакваха нищо друго, освен смъртта си. Това ги сполетя заради един-единствен човек — Дензър. Кроежите на мага от Ксетеск вече отнеха Сирендор и Незнайния. По всичко личеше, че им отнеха и Илкар. За някакви си дни… Трудно му беше да приеме бедата.
Разтърси глава и се застави да мисли съсредоточено. Нищо друго нямаше значение, освен опита им да спасят Илкар. Дензър да пропада в ада, а в битката за спасението на Балея нека се намерят други пътища към победата. Не знаеха обаче какво ще правят и два часа по-късно спряха в закътана горичка да обсъдят нападението.
— Някой от вас виждал ли е замъка?
Откакто престанаха да се движат, Хирад трепереше. И Талан, и Ричмънд кимнаха.
— Там е било седалището на барон, преди да се разгорят междуособиците — обясни Ричмънд. — Не е точно замък, а имение с крепостни стени. Сигурен съм, че Травърс се е погрижил да бъде по-добре защитено, но едва ли ще е толкова трудно да се вмъкнем.