— Сещате ли се за някакъв начин? — попита Хирад, който нищо не бе измислил.
Колкото и да напрягаше ума си, спохождаха го само разнообразни видения как приятелите му и той загиват.
— Не знам кой ти е заръчал да си вървиш у дома, но подозирам, че Травърс ще очаква да направим нещо — каза Талан. — Той ще предвиди и колко дълго би трябвало да се тътрим дотук. Ние ще бъдем уморени, а неговите хора — не. Изобщо не знаем колко души са в замъка, къде държат Дензър и Илкар, а и колко са зле.
— Добри новини няма ли?
— Поне не ни заплашва атака или защита с магия — изкриви устни Талан.
Хирад се оживи от тази искрица надежда.
— Значи можем да се разбеснеем.
— Точно така — подкрепи го Ричмънд.
— За друго сещате ли се? Ричмънд сви рамене.
— Зависи дали ще проникнем незабелязано и в къщата, не само зад стените. Ако влезем с изненада, ще има полза да се развихрим. И двамата с Талан сме виждали замъка само отдалеч, а околността е открита. Но ако тези облаци не се разнесат, май ще се прокраднем до стените. Има… поне преди време отзад имаше голяма конюшня и зеленчукова градина.
— Ще го направим — натърти Талан и се разкърши. — Или поне ще затрием колкото може повече от онези мръсници.
Хирад закима.
— Така си е.
И той се изправи в прилив на неочаквана бодрост. Котаракът се размърда под наметалото му и го сепна. Съвсем бе забравил за животинчето. Почеса го зад ушите и се учуди, че то трепери и е студено на пипане. В очите му я нямаше предишната сила, започваше да го изтощава откъсването от неговия господар.
— Това създание не е добре — сподели варваринът. — Трябва по-скоро да го занесем при Дензър. Да не губим повече време.
През следващия час вървяха бързо. Тук мнозина, тръгнали по работа или търговия, отъпкваха пътища, а Ричмънд потвърди, че напредват горе-долу по права линия към прага на Травърс.
— Колко ни остава? — попита Хирад, когато позабавиха крачка, за да не се преуморят.
— Ако налучквам вярно — час и половина, най-много два — отвърна Талан. — До зазоряване има четири часа.
— Прекрасно.
Земята под краката им ставаше по-равна и твърда. Свикналите с нощния мрак очи им позволяваха да различават ниски хълмове, отделни горички и храсти, разделени от поляни с висока трева.
Котаракът не шаваше и макар че според Хирад още беше жив, отпадаше с всяка минута. Имаха още около час до замъка по широк път, който не се отклоняваше от целта им, когато Талан се закова на място. Облаците изтъняха малко и по-ярко петно в тях бележеше къде се крие луната.
— Какво става?
Хирад се огледа втренчено и разхлаби меча си в ножницата. И вятърът утихваше, неравномерния му напор охлаждаше още повече мокрите дрехи и броня.
— Нещо не е наред. Минете отстрани. На пътя има странни следи.
Хирад посочи на Ричмънд да застане вдясно, самият той зае позиция вляво от Талан, който приклекна, опипа земята и подуши ръката си.
— Май има…
— По-добре не приказвай излишно — обади се нов глас на поне двайсетина крачки вляво от тях.
Нисък, грубоват мъжки глас, като че свикнал да шепне през повечето време. Гарваните се смръзнаха, но котаракът изведнъж се наежи, скочи на земята и хукна нанякъде в тъмата.
— Моля ви да не мърдате — продължи гласът. — Имам един приятел до мен, който лесно се стряска и може да пусне стрелата, дето е на лъка му.
Да опитват с насилие беше безсмислено. Ако сред непознатите наистина имаше стрелец с лък, щеше да повали двама от тримата още преди да му налетят. Нямаха друг избор, освен спокойствието и опитите да се спогодят.
— Какво искате?
— Нещо наше е у вас и искаме да ни го върнете.
— Съмнявам се — отговори Хирад. — Ако си мислите, че ще вземете от нас пари, не сте…
— Не ви искаме парите — с отвращение изръмжа мъжът. — Отвлекли сте жената на мой добър приятел и ще я върнете. Веднага.
— Грешите… — започна Талан.
— Няма начин — прекъсна го онзи. — Вашият гнусник Травърс я разпитва, а може и нещо по-лошо да я е сполетяло. Тръгнете насам, но по-бавно.
Гарваните не се подчиниха.
— Хирад, тези ни помислиха за… — поклати глава Ричмънд.
— Не сме от Черните криле! — сопна се варваринът. Гърлен смях, сплел се с по-тънък кикот, потвърдиха, че пред тях има поне двама противници.
— Да бе, не сте! Всякакви хора бродят по този път преди да се е съмнало. Застанете един до друг и приберете мечовете.
Този път тримата го послушаха.
— Не сме от Черните криле — повтори Хирад.
— Чух вече…
— Ние сме Гарваните.
Краткото мълчание беше последвано от припрян шепот… някой се засмя.