Ричмънд пристъпи надясно и чу зад себе си съскането на изваден от ножницата меч.
— Стой настрана, Алун, това не е твоя работа.
— Как да не е? Отвлякоха моето семейство, забрави ли?
— О, любящият баща! Ти пък защо си се домъкнал? — ухили се войникът от Черните криле. — Дойде да откараш труповете ли?
— Мръсник! — изграчи Алун.
Хвърли се напред от лявата страна на Ричмънд, който реагира мигновено, за да го предпази. Само че противникът лесно предвиди как ще постъпи, извъртя се в обратната посока и заби меча си в гърдите му.
Ричмънд изхърка и се свлече на колене, металът между ребрата му беше като нажежен. Врагът измъкна рязко меча си и Ричмънд тупна по лице, кръвта тутакси напои дрехите и косата му. Чу кратък тържествуващ смях, глух тропот на бягащи крака, после светът притихна.
Талан нахлу в коридора, Уил на крачка зад него. Срещу тях пред двукрила врата лежеше труп, отдясно имаше стълба нагоре. Талан се ослуша — Троун явно се бе качил. Намръщи се. Шумотевицата не беше каквато очакваше, не чуваше нито Ричмънд, нито Хирад.
— Да вървим! — кресна той и се устреми нагоре по стъпалата.
Уил тичаше подире му.
Алун видя Ричмънд да пада, обърна се и избяга натам, откъдето бяха дошли. Сърцето му се свиваше в гърдите, по цялото му тяло изби пот. Остана сам в замък, пълен със стомана и смърт. Но преди да изтича в тъмата навън, се опомни. Върна се навътре в огромната къща — непременно трябваше да намери Уил.
Травърс се клатушкаше из горния етаж, блъскаше с юмрук по вратите и крещеше всички да се събудят. Олелията, вдигната от Гарваните, кънтеше навсякъде, а той ускоряваше крачка, гонен от пиянски страх. Нямаше време да проверява отзовал ли се е някой на виковете му. Ако враговете го изпревареха, щяха да измъкнат момчетата и да донесат опустошение в Балея. Близнаци, родени от магьосница — трудно би измислил по-голяма заплаха от тази. Щом се погрижеше за смъртта им, щеше да се отърве и от тяхната майка.
Дензър лежеше неподвижно, докато котаракът вреше муцуна в него. Усещаше как собствените му сили се изцеждат още повече, докато Следникът се възстановява. Но както винаги не само единият даваше и не само единият вземаше. Едва долавяше гласове наоколо, някой му говореше, но той не беше в състояние да отвърне. Засега. Дясната му ръка погали главата, която смучеше от кръвта му. Щеше да вземе Значката. Травърс беше обречен. Дензър се усмихна.
Котаракът престана да черпи енергия от него и отново го погледна със светнали очи. Умовете им се докоснаха и тъмният маг извика образа на Капитана в общото им съзнание. „Потърси го и се върни при мен. Доведи ми го. Знаеш какво да правиш.“ Котаракът примигна бавно.
„Ще остана жив, докато те няма. Върви.“ Животното като че се успокои, а мъркането му повече приличаше на ръмжене. Отдръпна се и огледа откъде да излезе, но всички врати бяха затворени.
— Какво става тук?! — смути се Хирад. — Тази твар си похапваше от него, видях с очите си!
— Хирад, зарежи това… — задавено помоли Илкар.
Не му беше леко да остане буден. Болката в гърдите и краката се изостри, отново имаше вътрешен кръвоизлив и се нуждаеше от покой, за да се изцери.
— Има неща, които не знаеш, но ще ги отложим за друг път. Не ми е добре.
— Кажи ми какво да направя, за да ти помогна.
— Охранявай ни, запази спокойствие и почакай с въпросите. Къде са останалите?
— Срещнахме други, които дойдоха тук да спасят някаква жена. Разбесняхме се и скоро замъкът ще бъде наш. Илкар се смъкна мъчително на пода и легна до Дензър.
— Ами добре…
Затваряше очи, но вратата отсреща се отвори отново. Котаракът се възползва от шанса и изчезна навън. Хирад се напрегна и отстъпи встрани, където Илкар не го виждаше.
— Исман…
— Оо, Хирад.
Джандир би се разсмял, но гледката беше твърде противна. Човекът се бе проснал с отворена уста насред изцапания с кръв под и не шаваше. Стискаше оръжие в едната си замряла ръка, а виното, което бе дошъл да пие, се разтичаше в локвичка от съборената чаша.
— Мъж, който няма смелост да се изправи лице в лице със смъртта, е нищожество — изрече Джандир. Онзи не мърдаше. — Мъртъвците не кашлят, драги. Забрави тези жалки преструвки. Поне ме погледни. — Никакво движение. — Нямам време…
Елфът опъна тетивата.
— Моля те! — Мъжът седна като ужилен. — Аз не съм…
— Казах ти, нямам време.
Джандир пусна стрелата, сложи друга на тетивата и се върна нагоре по стълбата.
Травърс се подпираше на стената в тесния коридор към кулата и се чумереше. Гарваните още върлуваха из неговия замък. От време на време отекваха викове. Безпокоеше се, че несъмнено ги бяха нападнали повече от трима бойци. Вдигна рамене и продължи към стаята на стражата. Двамата мъже вътре изопнаха рамене, държаха оръжията си готови за бой.