Щеше да повърне, но тези очи изсмукваха волята му — черни и хлътнали в овали от кост. И дълбоки. Толкова бездънни, че Травърс можеше да падне в тях и да се удави в бездната на собствения си ужас. Той усещаше бесните удари на сърцето си, докато зяпаше съществото, чиито плоски тесни ноздри съскаха, а ушичките настръхваха и при най-лекия шум.
После лапите впиха ноктите си в бузите му, избиха капки кръв. Главата се доближи още малко и лъхна смрад в очите на Травърс, който само мигаше.
— Да вървим — подкани страшилището с чегъртащ глас, тих като на старец, но преливащ от злоба. Капитана потръпна и малко оставаше да напълни гащите. — Ела с мен.
— Накъде? — успя да попита Травърс.
То пак му се ухили грозно. Травърс затвори очи, образът обаче беше запечатан в съзнанието му.
— Моят господар желае да се явиш пред него. Не е далеч оттук. Тръгвай.
Муцуната се вдигна, ноктите обаче сграбчиха косата му. Опашката се усука здраво около дясната му ръка, вдигаше я по-далеч от меча в ножницата.
Травърс се подчини с абсолютна увереност, че прави последните крачки в живота си.
Алун изплува от унеса толкова неочаквано, че всичко се завъртя пред очите му. Някъде над него се сражаваха мъже и умираха. Някои от тях се биеха заради него. Неговите синове бяха тук. И жена му.
Скочи, обзет от нов, неизпитан до тази минута гняв. Искаше някой да плати за скръбта и терзанията му. За дните, проточили се като месеци. Днес щеше да настъпи краят на това, а мечът му щеше да пролее кръв за пръв път.
Знаеше, че са ги затворили някъде горе. Устреми се към отворената врата и изкачи стъпалата тичешком, после спря — някой вървеше по коридора към него, а на главата му стърчеше незнайна твар. Алун се втурна натам, мъжът обаче не го погледна. Вдигна меча да удари, но срещна погледа на неузнаваемо преобразения котарак, който Хирад бе носил. Нещо в тези очи го възпря и го накара да се взре във вратата, с която свършваше коридорът.
Алун кимна и затича отново. Не обръщаше внимание на схватката отдясно и на пляскащите криле зад гърба си. Наградата за смелостта му беше близо. Усещаше, че са тук. Щеше да спаси своите момчета.
Пробяга вихрено тесния проход и нахълта толкова стремително в стаята на стражата, че едва не събори от стола единствения войник, останал там. Преди онзи да се надигне Алун му сряза гърлото с яростен удар. Не смееше да помисли какво стори току-що, докато трополеше нагоре по спиралната стълба.
Тя се втурна към него с разпиляна руса коса, в оръфана и прокъсана тъмна нощница. Протегнатите й ръце сграбчиха болезнено раменете му.
— Момчетата ми?! — кресна, а погледът й шареше питащо. — Измъкнахте ли момчетата ми?
Троун завъртя глава.
— Не…
Тя вече го подминаваше с писък.
— Глупаци! Ще ги убият. Казаха, че ще ги убият!
Спусна се със скокове по стълбата, мигновено прекоси стаята и побягна по коридора. Троун не изоставаше. Ериан се метна наляво и затича по тесен коридор. Пред тях някой извика, сблъскаха се остриета. Тя се устреми лудешки натам.
— Стига де, Селик, каква полза ще имаш да ме убиеш? Още съм ти длъжник.
Уил отстъпваше, защото знаеше, че няколко крачки зад него има врата. Молеше се да не е заключена.
— Прав си. Преди ми дължеше пари, но сега ще ти взема живота.
Уил преглъщаше тежко, докато плъзгаше подметките си назад. Селик беше най-голямата грешка в живота му. Сметна го за селянче, което ще оскубе безнаказано, но се заблуди. И оттогава беше длъжник на един твърде способен боец.
— Селик, скоро ще взема цял куп пари. Дай ми мъничко време.
— И тогава не можа да ме излъжеш, просяче, няма да успееш и сега, защото не ти остана никакво време. — Селик го доближаваше, хванал уверено меча. — Поне опитай да се биеш, а?
— Няма да стане — промърмори Уил.
Обърна се, скочи към вратата, отметна я към стената и хукна към стълбата, но се закова слисан, когато Селик му се изпречи — мина през вратата, откъдето бе влязъл Талан преди малко. Клатеше глава. Уил препусна в обратната посока и се шмугна в първата врата, която зърна. Тук беше тясно, отпред се разнасяха гласове, единият женски. Той тичаше бясно. Късно беше да се върне, а и единствената му надежда беше някой да му помогне.
Алун се хвърли през вратата над спиралната стълба, за да сбъдне мечтата си, но се озова в кошмар наяве.
Един мъж се навеждаше с гръб към него над широко легло, където лежаха две деца. Кръвта и мъртвешката им неподвижност бяха достатъчни. Гърлото на Алун се сви, краката му омекнаха и върхът на меча застърга в пода.