Не си бе представял друго, освен синовете му да се хвърлят в неговата прегръдка с грейнали лица, като бърборят милите си щуротии. Но те бяха замлъкнали завинаги. Нямаше сили да шавне, докато мъжът не се обърна.
— Само проверих още веднъж дали са мърт…
Алун изръмжа и го нападна с меча, краката, ръцете, зъбите си в необуздана свирепост. Стражът отстъпваше и поемаше удар след удар с почервенялото острие на кинжала си и ръкава на ризницата си, но цялото му тяло се покриваше с рани и синини. Озверелият Алун обаче не съзнаваше какво върши и несръчно движение откри безнадеждно тялото му. Стражът просто се наведе напред и го прободе в сърцето.
В гаснещото съзнание на Алун настана покой, децата му го зовяха, а мъжът над него май казваше, че съжалява.
Лицето на Исман надвисна и на Илкар отново му се прииска всичко да свърши по-скоро. Далечните звуци на схватки дразнеха ушите му, копнееше да се отърве от тях.
— Твой ред е, Илкар от Гарваните.
Елфът го изгледа, но не дочака удара. Исман изпъшка смаяно, рухна на колене и се просна по гръб с щръкнала от дясното му око стрела.
Нечии стъпки доближиха Илкар, обиколиха го и спряха. Илкар видя ново, непознато лице. Друг елф.
— Кой си ти?
— Джандир. Няма време за празни приказки. Хирад се нуждае от помощ. Ти си маг, нали?
— Хирад е мъртъв — промълви Илкар и студените пръсти на ужаса стиснаха сърцето му, щом произнесе думите.
— Не, още е жив.
Надигна се стремително, но непоносимата болка му напомни, че счупените ребра са пробили белия дроб. Не се знаеше кой от двамата ще умре пръв.
Троун избута Ериан, когато влязоха в стаята на стражата, и се качи пръв по спиралната стълба. Горе видя трупа на Алун и някакъв мъж, който гледаше объркано и мърмореше:
— О, не…
— О, да! — рече Троун и разцепи ребрата му с меча си, който спря чак в гръбнака.
Още кръв се проля върху телата на момчетата. Издърпа оръжието си и огледа касапницата в мига преди Ериан да зърне изкланото си семейство.
— Аз… — понечи да каже той, но очите й го накараха да млъкне със силата на плесница.
Тя прекрачи Алун, без изобщо да го погледне, а Троун застана да пази на вратата.
Ериан не продумваше. Протегна нетрепващите си ръце към своите деца, приглади падналите на лицата им коси, погали ги по бузите и плъзна пръсти по устните им.
Троун я гледаше и не знаеше дали да я съжалява, или да се възхити на самообладанието й. Тогава тя го погледна и ако яростта беше светлина, той щеше да ослепее. Стори му се, че и въздухът около нея се нагорещи. Изтънелите й устни се сковаха, но кожата на бузите й играеше, докато стискаше челюсти отново и отново.
Троун се опомни — някой тичаше презглава към тях. Той застана срещу вратата с вдигнат меч.
— Отдръпни се.
Гробовният й глас не допускаше възражения. Троун отстъпи, видя как дланите й се събраха пред лицето и надуши скреж в стаята.
Трупащата се мощ го стъписа. Застави се да погледне пак към вратата. Стъпалата отпред задрънчаха, после още някой изтича нагоре, мярна се сянка, която се превърна в дребен, жилав, много уплашен мъж. Сърцето на Троун щеше да спре.
— Ериан, чакай!
Но тя изпъна китки, готова за заклинанието. Очите й зейнаха, устата й изрече заповедното слово и в стаята стана мразовито.
— Уил, на пода! Залегни!
Троун се търкулна в краката му и двамата се оплетоха в кълбо от крайници. Леденият вятър, сътворен от Ериан, изфуча над главите им и се заби в гърдите на Селик, който прекрачваше прага. Войникът залитна назад, изтърва оръжието и падна с посинели устни, замръзнали очи, побелели ръце. Натроши се на хиляди парченца, когато тялото му се стовари на пода.
Троун стана и изправи Уил. Ериан мина покрай тях и тръгна надолу.
— Ериан, чакай — пак помоли Троун, но тя само завъртя глава.
— Сега ще намеря Травърс.
ГЛАВА 16
Илкар плачеше. Незнайно как Хирад още беше жив. Дълбоката рана в корема би трябвало да е смъртоносна, а той не умираше. Но сега Илкар нямаше какво да стори, освен да го гледа как полека потъва в небитието, защото Травърс му отне силите, с които можеше да го изцели.
Дори ако Илкар и Дензър можеха да си позволят половин денонощие непробуден сън, пак би било съмнително дали и с общи усилия ще го излекуват, защото и тримата бяха твърде зле.
Той бе коленичил до Хирад с длани над страшната рана, без да отделя време за собствените си болки, и вливаше мана направо в разпореното и за щастие потънало в несвяст тяло на своя приятел. Засега поддържаше живота му, но самият Илкар беше толкова слаб, че нямаше никаква надежда.