Но него го нямаше.
Силвен почувства лудешките удари на сърцето си, когато отвори вратата на лабораторията на другата сутрин и разкошните ухания го обгърнаха. Долавяше ли миризмата на крадлата?
Не, той не биваше да се увлича в напразни надежди.
Напразни надежди ли? Нима той се надяваше, че тази непоносимо арогантна жена беше проникнала в неговата обител и беше крала от шоколада му?
Той забеляза следите от присъствието ѝ почти моментално. По мраморния плот, който всяка вечер се оставяше почистен и излъскан до блясък, имаше следи от пръсти. Силвен можеше да проследи дирите ѝ през цялото помещение. Тук беше опитала захаросаните портокалови резенчета от Испания. Там беше бъркала във всички шоколадови pistoles. Там беше...
Тя си беше взела поне по един от всички видове шоколадови бонбони, които бяха приготвили предния ден.
По лицето му се разля усмивка, сърцето му биеше лудо. Тя не можеше да му се насити, нали?
Силвен замръзна на място, когато откри частите на съда за водна баня, оставени да съхнат до мивката. Нима тя беше правила шоколад в неговата работилница? Докъде се простираше дързостта на тази крадла?
– Е, тя дойде ли отново? – попита нетърпеливо Кристоф точно преди обяд.
Силвен, който тъкмо качваше един трийсеткилограмов казан с шоколад върху печката, едва не се изкуши да го изпусне върху пръстите на краката на блогъра. Вече му беше направил една услуга, допускайки го в светилището на лабораторията си, и писачът си беше въобразил, че са първи приятели и можеше да си пъха носа в личната история на Силвен и крадеца на шоколад?
– Идвала е, нали? – продължи Кристоф с явен възторг. Гърдите му се развълнуваха от радост.
Също както се бяха развълнували гърдите на Силвен тази сутрин. Той остави гигантския съд с шоколад на плота, преди да се е поддал на изкушението.
– Какво е взела? Подозираш ли коя е? Наясно ли си как влиза тук?
– Някой краде шоколад? – Паскал Гийо се появи до рамото на Силвен. А Паскал не беше някой наивен читател на блогове. После добави с приглушен глас – Дали не е някой, който работи тук? Но тази табла я държим в салона, където всички работници имат достъп до него.
– О – Кристоф доби разочарован вид. – Наистина ли? Смяташ, че това е работа на някой вътрешен човек?
– Възможно е – подметна спокойно Силвен. – Някоя от продавачките, може би. Отпечатъкът беше от малки пръсти. Излежда по-логично от версията, че някой прониква тук с взлом, за да пирува с моя шоколад – действително звучеше по-логично. Ако си имаха работа с човек, който се държеше логично.
Сърцето му отново подскочи, а тялото му се стегна при мисълта как крадлата губеше здравия си разум заради него.
За неговия шоколад.
То беше почти едно и също.
– Слушай какво ще ти кажа – заговори разпалено Кристоф. – Ти ще си представиш заподозряната, за която си фантазираш, и аз ще си представя крадлата от моите фантазии. Само ми кажи – снощи идвала ли е тук? Можеш да мигнеш веднъж за да или два пъти за не.
Силвен премигна веднъж, втрещен от безочието на този писач, който се опитваше да го придума да направи признание.
– О, значи е идвала! – Кристоф плесна с ръце, ravi. – Ти преобърна живота ми, Силвен Марки. Мерси, мерси – и излетя навън като вихър.
Няколко секунди по-късно блогърът се върна със същата вихрена походка.
– Случайно да имате тук безжичен интернет?
Силвен го изгледа яростно с присвити очи, вбесен до краен предел. Ако този тип възнамеряваше да води публичен дневник на хлапашките си фантазии, поне можеше да прояви любезността да не копира фантазиите на Силвен.
– Не, няма значение. В кафенето по-надолу по улицата със сигурност има.
Кристоф отново се завтече към изхода с отнесен вид. Силвен видя как блогърът купи кутия шоколадови бонбони, преди да излезе.
Voleuse de Chocolat, je t'aime[28] гласеше заглавието на Кристоф.
Седя тук и прониквам бавно през обшивката на карака[29] на Силвен Марки, която се пропуква с деликатен отпор, разкривайки съкровище от копринен ганаш. Сега знам, че открих моята сродна душа. Ти също вярваш, че си струва да рискуваш живота и свободата си за...
Е, може би не точно живота, помисли си Кейд с известно смущение. Френските полицаи нямаха склонността да залавят престъпниците с насочени заредени автомати, нали? А колкото до свободата, може би трябваше да направи още едно щедро дарение за управляващата политическа партия в Щатите, просто така, в случай че ѝ се наложеше да потърси намеса от страна на посланика.
29
Карака (фр. caraque) е голям търговски или военен ветроходен тримачтов кораб, използван през XVI и XVII век. Изобретен е от генуезците. –