Но номер пет, как да избегнете френски затвор – струваше си да прочете внимателно тази част.
Коментарите бяха основно в две категории, разделени поравно между завист към крадеца и гняв по адрес на Силвен Марки. "Шоколадът не трябва ли да е общодостъпно благо?", написа бързо Кейд и натисна бутона "Публикувай", преди да е имала време да размисли. Може би не трябваше да участва анонимно в дебати по неин адрес.
Освен това, тя всъщност не искаше шоколадът да бъде общодостъпно благо. Искаше крайният продукт да бъде достъпен за мнозинството, но копнееше неговата съкровена крепост да остане достъпна само за нея.
Както и сексапилният тъмнокос пазител на тази крепост.
– Ти си моят герой – увери я по телефона дядо ѝ. – Сигурна ли си, че е разумно да повтаряш визитата? Не можа ли да откраднеш всичко необходимо първия път?
Кейд се огледа наоколо. Опитваше се да съчетае наслаждението от красотите на Париж с работа по докладите за "Девън Кенди", които ѝ беше изпратил баща ѝ, затова беше седнала на брега на Сена и беше отворила лаптопа си. Но свободният достъп до безжичен интернет я изкушаваше да преглежда последните блогове. А пръстите ѝ постоянно се вкочанясваха. Денят беше мразовит.
Кейд седеше върху студения бетон над кафявите води на Сена, отляво кулите на Нотър Дам се врязваха в оловносивото небе, а мостовете извиваха гърбове над реката от двете ѝ страни. От високоговорителите на преминаващите туристически лодки се носеше неизменната мелодия на "Животът в розово"[30]. Вятърът разнасяше окапалите жълтокафяви листа от чинарите по кея. Късната есен в Париж не можеше да се похвали с богата палитра от цветове. Платаните, толкова красиви през лятото, не напускаха сезона с пищно достойнство, а се покриваха със сивожълтокафяви петна и се разделяха неохотно с листата си. Париж напускаше жизнерадостното лято и потъваше в мрачните, студени блянове и копнежи на есента.
– Не мога да открия рецептите му, дядо!
– Ако е умен, ще ги заключва нощем. Как си с касоразбиваческите умения?
– Сейф? Това би граничило с параноя – възкликна възмутено Кейд.
– Може би – отбеляза дядо ѝ. – Така, де, нашите ги държим в сейф, който е в друг сейф, и са записани с шифър, но нашият шоколад е значим. Толкова хора оцеляват благодарение на него. Неговите шоколадчета са само луксозна глезотия за хора, които и без това тънат в разкош. Но ти ми кажи нещо друго. Забелязваш ли признаци той да експериментира със спанак? Или с алабаш. Алабашът е пълен с витамини и минерали.
– Сама ли си, шери? – попита мъжки глас и Кейд извърна поглед от лаптопа на фона на Сена, за да го погледне с недоумение.
Пораснала в град, който на практика притежаваше, тя рядко беше ставала обект на попълзновенията на непознати. Първо, непознатите се брояха на пръсти. И второ, ако се насочваха в любовни набези срещу нея, несъмнено бяха мотивирани от амбицията да се сдобият с няколко милиона долара. Кейд и сестра ѝ Джейми знаеха, че имаше само шепа мъже, за които те можеха да се омъжат, без да рискуват по-късно да ги съдят за издръжка, която да отнесе тлъсто парче от шоколадовите фабрики "Кори", правейки подарък на някой враждебен човек, който навремето ги беше подлъгал да повярват, че ги харесва.
Това беше една доста неприятна истина, но такива бяха обстоятелствата. Парите можеха да те предпазят от страшно много неща, но за съжаление влюбването в мъж, който само искаше да те използва, не беше едно от тях. Точно обратното.
На практика влюбването в мъж, който искаше да я използва само сексуално, без да се лакоми за банковата ѝ сметка, изглеждаше дори романтично в сравнение с другата опция. Само да не беше някой толкова мазен като този тип.
Образът на Силвен Марки проблесна в ума ѝ.
Той не проявяваше никакъв интерес към възможността да се възползва от нея сексуално, негодникът. Но със сигурност можеше да се каже, че не проявяваше интерес към възможността да се възползва и от парите ѝ. Тя дори можеше да си представи какво изражение щеше да се изпише на лицето му, ако някой намекнеше дори бегло, че би могъл да се ожени за нея заради парите ѝ, образ, от който Кейд едва не се задави от смях. Ти, ти искаш да поставиш моето име – върху себе си? За пари?
Мазникът се ухили насреща ѝ и се примъкна по-близо.
– Трябва да затварям, дядо – каза тя, защото ако я чуеше как се опитва да се защити от някакъв изпаднал нехранимайко край Сена, дядо Джак със сигурност щеше да пристигне със следващия самолет, за да бди над нея.