Всякакъв предлог би свършил работа на дядо ѝ, щом можеше да му позволи да се включи в шпионската мисия по проникването в чужди шоколадови фабрики заедно с нея.
Кейд пусна телефона в кожената си торба, което мъжът изтълкува като допълнително насърчение.
Обнадежден, той седна толкова плътно до нея, че тежестта му прищипа бедрото ѝ. Излъчваше противна миризма на евтин одеколон и телесни секрети, смесени с вонята на ланолин от нещо, което лъщеше мазно в косата му.
Кейд отскочи встрани, затваряйки лаптопа си. Думите ѝ убягваха. Не беше лесно да измисли как да каже "Разкарай се, по дяволите!" на чужд език, когато нямаше време да отвори речника. Още по-малко да търси раздела с ругатните.
Как да му каже да се разкара? Опасяваше се, че всяка импровизация щеше да се изтълкува в опасно нежелана посока.
– Шери, не ставай лоша – той се доближи още повече, посягайки към рамото ѝ.
Кейд се изви назад, за да не политне към Сена.
– Когато ме взема в своите обятия, той ми шепне толкова нежно – разнесе се от говорителите на преминаващата туристическа лодка. – Quand il me prend dans ses bras, il me parle tout has...
– Ела да те взема в моите обятия – каза мъжът и на практика се опита да го направи, сграбчвайки я през кръста. – Нали за това си дошла тук?
Кейд го блъсна с лаптопа в гърдите, влагайки цялата си сила в удара.
Той явно не очакваше подобен отпор, при това с такава сила, защото политна назад. Само че назад нямаше нищо. Очите му се изблещиха, кракът му затърси опора във въздуха и той се вкопчи в лаптопа, за да запази равновесие.
Лаптопът се изплъзна от ръцете ѝ. Последва мощен воден плясък и няколко пръски вода измокриха лицето ѝ, докато мъжът и компютърът потъваха безследно.
Merde. Кейд се опита да си спомни кога за последен път беше архивирала информацията от лаптопа си.
Малко преди да замине за Париж. Значи часовете, прекарани в работа по делата на "Кори" през седмицата, която Кейд искаше да посвети единствено на Париж, бяха потънали в Сена в ръцете на тази свиня.
Откъм кея зад гърба ѝ се разнесоха възторжени възгласи и ръкопляскане. Три истински парижанки и двама млади мъже стояха в пространството между два зелени павилиона с антикварни книги, размахваха юмруци във въздуха и ѝ правеха окуражителни жестове.
Тя се засмя.
Мъжът изплува на повърхността, течението го понесе надолу по реката. Лаптопът не се виждаше.
Не че щеше да излезе сух от реката. Мъжът ругаеше и кашляше, а Кейд му показа среден пръст и се отправи нагоре срещу течението, за да се изкачи на горния кей. Кейд се появи на площадката едновременно с групичката младежи, които я бяха аплодирали. Те я посрещнаха с усмивки. Стройна брюнетка с онзи неподражаем парижки стил, елегантно съчетание от черен панталон, високи ботуши, сив шал и дискретна сребърна гривна, каза:
– Serieux, onpeut t'offrir un verre? Може ли да те почерпим едно питие?
Кейд хвърли поглед към нападателя си, който най-сетне беше успял да се вкопчи в една масивна желязна халка на бордюра на кея, около триста метра по-надолу, и се набираше да излезе от водата.
– Ами – да, разбира се.
Половин час по-късно те вече я бяха осиновили. И петимата бяха студенти, макар че ѝ бяха почти връстници. Изглеждаха толкова по-млади и по-освободени, че Кейд изпита известна завист.
– Дошла си да разгледаш Париж? – попита Никол, брюнетката.
– Ние ще ти покажем истинския Париж. Ела с нас довечера.
– Не, не довечера – обади се Марк. Странно, младежът изглеждаше едновременно изтънчен и толкова млад. – Утре трябва да изнеса презентация за Марсел Пруст.
Презентация. За някакъв писател, който пишеше за мадлени[31]. Утре Кейд трябваше да изложи пред баща си позиция за шоколадово десертче, което можеше да повлияе на глобалната икономия и да се отрази върху битието на десетки хиляди хора.
Може би ето това се бе случило с нейното усещане за младост.
– Добре, утре – казаха другите. – Утре вечер? Дако?
– Дако – съгласи се Кейд, развълнувана.
Те се бяха сприятелили с нея, а дори не знаеха коя беше. Може би идването в Париж все пак щеше да се окаже добра идея.
Жалко, че Марк трябваше да се готви за презентацията си утре, защото така Кейд се озова изправена пред още една свободна нощ, в която да се забърква в неприятности.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Още с влизането в лабораторията Кейд почувства, че той се спотайваше в мрака. Долавяше как очите му проблясваха в сенките.
31
В първия том на автобиографичния си роман "По следите на изгубеното време" (публикуван 1913 г.) Марсел Пруст описва сцена, в която главният герой вкусва глътка чай, в който плуват размекнати парченца мадлена. Изневиделица той е връхлетян от "странно" и "привидно съвсем безпричинно" блаженство, което го потапя в спомен от детството му. Така изразът, че някой е преживял