– Когато беше в колежа, тя учи в чужбина цял семестър! Не съм виновен, че тя поиска да защити две дипломни работи и не можа да намери време да остане цяла година. Тя постоянно пътува в командировки по задачи на "Кори". Но няма страна по света, където да не е била! Ако не се броят онези няколко, където трябва да наемем армия, която да я пази да не я отвлекат. В наши дни човек не може да се довери на наемниците.
Дядо ѝ скръсти ръце.
– Значи ѝ се е отворил апетит за пътувания или тя изобщо не търси това, или ти трябва да ѝ дадеш достатъчно свобода, за да може да прекара поне един ден, без да работи, докато е в Париж, без ти междувременно да изпадаш в пристъпи на истерия. Кейд се дипломира пред четири години. Това е много дълго време, без човек да може да разпусне поне за няколко часа.
– Аз не възразявам, че тя не работи – възрази баща ѝ намусено. Едно от предимствата да принадлежиш към сплотено семейство на милиардери беше, че ти се отдаваше случай да видиш някой титуляр от класацията на Форчън 500 да се цупи като малко дете. Това никога не се случваше публично. – Макар че моментът не е подходящ за разпускане, честно казано. Просто исках да се уверя, че тя е добре. Не е типично за нея да не отговаря на позвъняванията или да не разрешава възникналите проблеми в движение. Тя знае, че искам нейното мнение за общата оферта с братя Фиренце.
– Какво би могло да ѝ се случи? – изсумтя дядо ѝ.
– Автомобилна злополука, отвличане, хранително отравяне, обир, препъване и падане по стълбите, травма на главата и изпадане в безпомощно състояние, амнезия, нападение от разгневен френски шоколатиер или, най-вероятното, предвид нейните прояви в последно време, затвор.
Дядо ѝ се вгледа сериозно в сина си.
– Не е лесно да си баща, нали? – попита той със съчувствие в гласа.
– Да – каза категорично Мак Кори, напълно сляп за иронията на баща си. Дядо Джак го тупна по рамото, за да го изведе от заблудата, но синът му само го изгледа неразбиращо.
Кейд скри усмивката си, обзета от някаква странна, шизофренична носталгия. Защото всъщност изобщо не искаше да се прибира у дома.
Кейд отиде в Лувъра. Прекара там целия следобед. Стоя и съзерцава гигантските асирийски грифони. Разхожда се из залите с италианските майстори, опитвайки се да си спомни дали някой от тези художници беше боледувал от сифилис и ако беше, дали съзерцаването на шедьоврите му щеше да я накара да се почувства по-добре. Може би трябваше да отиде в музея "Орсе" при картините на Ван Гог.
Малко се изгуби сред египетските саркофази, после се намери залутана сред хилядолетните основи под земята и накрая излезе на повърхността, където светлината се лееше меко през обърнатата пирамида в големия двор, едно ниво под кота нула. Кейд седна по турски на една каменна пейка и остана в своеобразна дзен медитация повече от час. Приглушеният говор на преминаващите наоколо хора я заобикаляше като ромон на течаща вода, докато тя се разтваряше в меката озарена бледност на дворовете, огромните мраморни статуи, които навремето бяха украсявали градините.
Пазачите я наблюдаваха подозрително, което беше забавно. В нейния роден град Кори никой не я гледаше с подозрение. Може би нейното падение до живот на престъпник и камикадзе я беше обгърнало със съответстваща аура. Ако имаше място, където аурите бяха видими, то беше тъкмо това безкрайно спокойно и умиротворено местенце. Макар че всеки, останал тук достатъчно дълго, щеше да изплува с пречистена от красотата аура.
Тя си представи как всички, които излизаха от музея по ескалаторите и се гмурваха в свежия, студен ноемврийски ден във вътрешния двор на двореца, бяха заобиколени от бели аури. Но веднъж пристъпили в обичайния живот, те постепенно се връщаха към обичайните си цветове.
Тя прекосяваше облицования с дърво мост Пон-де-з-Ар[33] срещу Лувъра, когато телефонът ѝ иззвъня.
– Ти ядеш ли някога нещо друго освен шоколад? – попита Силвен. – Къде си? Знаеш ли колко си непостоянна? Нахлуваш с взлом в моята шоколатерия, опитваш се да я купиш, подкупваш хората – вярно ли е, че си платила трийсет хиляди американски долара на някаква жена, за да ти отстъпи нейното място онази сутрин на обучението? – но когато аз искам да те поканя, ти изобщо не връщаш обаждането ми.
– Трийсетте хиляди долара не бяха умишлен разход – всъщност нямаше никакъв интелигентен анализ на възможните последици на приумицата да даде кредитната си карта на напълно непозната жена. – Каква покана?
33
Мостът е едно от най-романтичните места във френската столица. По парапетите му са окичени хиляди заключени катинари с имена, чиито ключове са хвърлени във водата, като обет за вечна любов. –