— Не, още не е дошъл — чух го да обяснява на някого по телефона. — Стаята му е тъмна.
Получих сърцебиене. После моят телефон започна да звъни. Звъня дванайсет пъти — броих ги — и после спря.
— Сигурен съм, сигурен съм — продължаваше да обяснява човекът от отсрещната стая. — Чувам как звъни телефонът му, но никой не отговаря. Той е един нещастен самотник, който си търси работа. Проверете сам, казвам ви, проверете сам. Нямам време да ходя оттатък. Проверете, ще ви дам номера — седем, осем, три, пет, седем, седем.
Щом сложи слушалката, аз шумно отворих и затворих външната врата, запалих лампата, затраках нарочно закачалките за дрехи, изсвирих някаква мелодийка с уста, тежко се отпуснах на стола зад бюрото и набрах първия дошъл ми наум телефонен номер. Случи се мой стар приятел — Бърт Хау — и той възкликна, като чу гласа ми:
— Ей, Хейки, убих се да те търся! Ти май си събрал чуковете си и си офейкал някъде.
— Да — отвърнах аз.
— Офейкал си — повтори той. — Просто си офейкал. А аз исках да поговоря с тебе за една сделчица, която може би ще те заинтересува. Ще свършиш работата наведнъж, няма да ти отнеме повече от три седмици. Нещо като пладнешки грабеж. Хората са зелени, тъпи и набъкани с пари. Истински грабеж.
— Да — казах аз.
— Тогава дай да обядваме в дванайсет и половина в Кардин. Ще ти разкажа подробностите. Може, нали? — попита Хау.
— Добре — казах дрезгаво аз. — Благодаря ти много, Бърт.
— В неделя ходихме на бараката — разказваше човекът от съседната стая, когато аз затварях телефона. — Луиз я ухапа отровен паяк. Докторът й направи някаква инжекция. Ще се оправи. — Набра друг номер и отново започна: — В неделя ходихме на бараката. Луиз я ухапа отровен паяк…
Възможно е човек, чиято жена е ухапана от отровен паяк, да отдели от свободното си време и да разкаже на трима-четирима приятели за случилото се, но възможно е също така паякът да е условен шифър или знак на съгласие за провеждането на нечестна сделка. Плашех се, че щом веднъж съм станал крадец, аз съм се оградил с крадци и спекуланти. Лявото ми око започна пак да мига. Невъзможността на част от съзнанието ми да издържи на укорите, които се сипеха от друга негова част, ме принуди да търся отчаяно вина у другите за сегашното си положение. Често бях чел във вестниците, че понякога разводите водят до престъпления. Бях петгодишен, когато родителите ми се разведоха. Това бе добра следа и аз бързо се насочих към нещо по-реално.
Баща ми отиде да живее във Франция и не бях го виждал десет години. Той писа на майка ми да му разреши да ме види. Тя ме подготвя за срещата с разкази за пиянството, жестокостта и разврата на стария. Летувахме в Нантъкет и аз се качих сам на кораба и продължих с влака до Ню Йорк. Срещнах баща си рано привечер в „Плаза“, но все пак добре си беше пийнал вече. Моят дълъг и чувствителен младежки нос подуши джина в дъха му, а и забелязах, че се блъска в една маса и често повтаряше казаното. По-късно съзнах, че срещата сигурно е била мъчителна за шейсетгодишен човек като него. Вечеряхме и после отидохме да видим „Розите на Пикардия“. Когато се появи хорът, баща ми каза, че мога да имам което пожелая от момичетата. Всичко било наредено. Мога да имам дори и една от солистките балерини. Ако бях почувствал, че баща ми е прекосил Атлантика, за да ми направи тази услуга, щеше да бъде различно, но аз почувствах, че е предприел пътуването, за да навреди на майка ми. Уплаших се. Спектакълът се играеше в един от ония старомодни театри, които, изглежда, се крепят на ангели. Кафяво-златни ангели подпираха тавана и ложите; те сякаш подпираха и балкона, на който имаше около четиристотин зрители. Аз доста дълго зяпах тия прашни златни ангели. Ако в миг таванът бе рухнал върху главата ми, сигурно щях да изпитам облекчение. След представлението се върнахме в хотела да се измием преди срещата с момичетата. Баща ми се изтегна за минута на леглото и захърка. Аз задигнах портмонето му с петдесет долара и прекарах нощта на централната гара. Рано сутринта потеглих обратно за Удс Хоул. Така че цялата история бе обяснима, включително и яростта на чувствата, които ме обзеха в горния хол на Уорбъртънови; наново съм преживял сцената от „Плаза“. Тогава не по моя вина бях откраднал, не по моя вина бях отишъл у Уорбъртънови. Виновен беше баща ми. После си спомних, че той е погребан преди петнайсет години във Фонтенбло и вече се е превърнал на прах.