Беше малко след полунощ, когато те завиха в тяхната тиха уличка близо до Стария град. Двете се разделиха с формална целувка по бузата и всяка от тях пое нагоре по стълбите към апартамента си. Когато влезе в своя, Дина видя силуета на атлетичен мъж, който седеше неподвижно пред прозореца. Той се взираше през един процеп в щорите. На пода до краката му лежеше деветмилиметров пистолет „Хеклер и Кох“.
— Забеляза ли нещо? — попита тя.
— Не — отговори Кристофър Келър. — Тя е чиста.
— Да ти направя ли кафе?
— Добре съм си и така.
— Нещо за ядене?
— Донесъл съм си храна.
— Кой ще те смени?
— Ще карам сам в обозримото бъдеще.
— Но понякога трябва и да спиш.
— Аз съм от специалните части — заяви Келер, докато се взираше в мрака. — Нямам нужда от сън.
Четвърта част
Резултатът
42.
Лондон
Но как да вземат тефтера и да го задържат достатъчно дълго, за да откраднат неговото съдържание? И как да го направят така, че Уалид ал Сидики изобщо да не разбере, че тефтерът му липсва? Това бяха въпросите, над които хората от екипа си блъскаха главата в продължение на няколко часа след заминаването на Джихан от тайната квартира край Атерзее. Най-очевидното решение бе еквивалентът на Службата на „кражба с взлом“, но Габриел категорично отхвърли предложението. Той настоя операцията да се проведе без проливане на кръв и по начин, който не би предупредил сирийския управляващ клан, че нещо не е наред с парите му. Алон не подкрепи и вялото предложение на Яков за „меден капан“61. По всичко си личеше, че господин Ал Сидики нямаше други пороци, освен факта, че управляваше заграбеното богатство на един масов убиец.
В Службата имаше една максима, формулирана от Шамрон и гравирана върху камък, че един прост проблем понякога има просто решение. И според Габриел решението на техния проблем имаше само два компонента. Те трябваше да накарат Уалид ал Сидики да се качи на самолет и да го принудят да пресече границата на някоя приятелска страна.
— Нещо повече — добави той, — екипът трябва да бъде предварително предупреден за двете събития.
Което обясняваше защо рано на следващата сутрин, след като бе спал на пресекулки, Алон се качи във взетото си под наем ауди и напусна Австрия по същия път, по който бе дошъл. Германия никога не му бе изглеждала толкова красива. Зелените поля на Бавария бяха неговият рай; Мюнхен, с олимпийската кула, извисяваща се като минаре над лятната мараня, беше неговият Йерусалим. Той остави колата на паркинга за дълъг престой на мюнхенското летище и хвана полета в десет и половина на „Бритиш Еъруейс“ до Лондон. Неговият съсед по седалка беше подпийнал още от сутринта мъж от Бирмингам и Габриел — само няколко часа след общуването си с Джихан — отново беше Джонатан Олбрайт от „Маркъм Кепитъл Адвайзърс“. Както обясни, той бе ходил в Мюнхен, за да проучи възможностите за придобиване на немска технологична фирма. И да, добави смутено, тя обещавала да бъде много доходоносна.
В Лондон валеше — ниски черни облаци, придружени с буреносен вятър, които бяха потопили летище „Хийтроу“ в постоянен вечерен мрак. Габриел мина бързо през паспортния контрол и следвайки жълтите стрелки, стигна до залата за пристигащи, където бе застанал Найджъл Уитком в подгизнал шлифер, изглеждайки като колониален губернатор в някой далечен край на Империята.
— Господин Бейкър — каза той, като стисна вяло ръката на Алон. — Много се радвам да ви видя отново. Добре дошли в Англия.
Уитком притежаваше автомобил „Воксхол Астра“, който управляваше много бързо и с голяма лекота. Той се отправи към Лондон по шосе М4. След това, по искане на Габриел, за да се уверят, че не са следени, направи няколко обиколки през Ърлс Корт и Уест Кенсингтън, преди най-накрая да се насочи към една къща в квартала Мейда Вейл. Входната врата на къщата бе лимоненожълта, а на изтривалката пред нея имаше надпис „Благословени са всички, които влизат в този дом“. Греъм Сиймор седеше в библиотеката с отворен роман на Антъни Тролъп на коленете. Когато Алон влезе сам, шефът на МИ-6 затвори бавно книгата, изправи се и я върна на мястото ѝ на рафта.
— Какво има този път? — попита той.
— Пари — отвърна Габриел.
— На кого принадлежат?
— На сирийския народ. Но за момента — добави Алон — те са в ръцете на „Ивъл Инкорпорейтид“.
Сиймор вдигна изненадано вежди.
— Как ги откри? — полюбопитства той.
61
Използване на сексуално привлекателни жени/мъже в операции, имащи за цел придобиването на неудобни снимки, чрез които набелязаната мишена да бъде шантажирана. Тази практика се ползва от специалните служби при вербуване и се нарича още „лов с жива стръв“. — Б.пр.