— Надявам се, че полетът ви е минал добре, госпожице Наваз.
— Полетът беше прекрасен — отговори тя хладнокръвно.
— Колата е отвън. Моля, последвайте ме.
Той протегна ръката си с добре поддържани нокти към съответния изход. По пътя си те минаха край протестиращите, които продължаваха да пеят протестната си песен, и край ниския, широкоплещест мъж, който изглеждаше така, сякаш можеше да огъне стоманен лост. Джихан погледна през него, сякаш бе невидим, и излезе навън. Черен мерцедес седан S-класа със затъмнени прозорци и дипломатически номера работеше на празен ход край тротоара. Когато шофьорът отвори задната пътническа врата, Джихан се поколеба, преди да се качи вътре. Тя изчака, докато вратата се затвори отново, преди да обърне глава и да погледне мъжа, който седеше до нея. Той беше няколко години по-възрастен от шофьора, с оредяваща черна коса, гъсти мустаци и ръце на зидар.
— Кой сте вие? — попита младата жена.
— Охранител — отговори мъжът.
— Защо ми е необходима охрана?
— Защото ви предстои да се срещнете със служител на сирийското министерство на външните работи. И защото в момента в Женева има много противници на сирийското правителство, в това число и онази паплач вътре — добави той, като кимна косо към сградата на терминала. — Важно е да стигнете безопасно до вашата дестинация.
Шофьорът се настани зад волана и затвори вратата си.
— Ялла69! — каза мъжът на задната седалка и колата потегли с мръсна газ.
Чак когато напуснаха летището, мъжът си направи труда да се представи. Той се нарече господин Омари. Работел, или поне така каза, като старши офицер по сигурността за сирийски дипломатически лица в Западна Европа — трудна работа, добави мъжът, кимайки уморено, предвид политическото напрежение в дадения момент. От акцента му стана ясно, че е алауит. Също така бе очевидно, че шофьорът, който, изглежда, изобщо си нямаше име, не пое по прекия път към центъра на Женева. Той обикаля няколко минути в един район с нискоетажни промишлени сгради, като постоянно поглеждаше в огледалото за обратно виждане, преди най-накрая да поеме по „Рут дьо Мерен“. Пътят ги преведе през потънал в зеленина жилищен квартал и накрая — до брега на езерото. Докато пресичаха с пълна скорост моста Монблан, Джихан си даде сметка, че стиска толкова силно дамската си чанта, та чак кокалчетата на пръстите ѝ бяха побелели. Тя си наложи да отпусне ръката си и да се усмихне леко, докато гледаше през прозореца красивия, огрян от слънцето град. Гледката на швейцарските полицаи, наредени от двете страни на моста, ѝ донесе известно успокоение, а когато стигнаха до отсрещния бряг на езерото, видя израелеца с белези от шарка по бузите да наднича през витрината на един бутик на „Армани“, разположен на крайбрежната улица „Генерал Гизан“. Колата мина покрай него и спря пред сиво-зелената фасада на хотел „Метропол“. Господин Омари изчака малко, преди да заговори:
— Предполагам, че господин Ал Сидики ви е казал името на човека, който ви чака горе?
— Господин Ал Фарук.
Омари кимна тържествено.
— Господинът е отседнал в стая 312. Моля, идете направо в стаята му. Не разговаряйте с портиера или с някой друг в хотела. Ясно ли е, госпожице Наваз?
Тя кимна утвърдително.
— Щом получите документите, трябва да напуснете стаята и да се върнете направо в тази кола. Не спирайте никъде по пътя. Не говорете с никого. Ясно ли е?
Ново утвърдително кимване.
— Има ли нещо друго? — попита Джихан.
— Да — отговори той, като протегна ръка. — Моля, дайте ми мобилния си телефон, както и всяко друго електронно устройство, което може да имате в дамската си чанта.
Десет секунди по-късно червената светлинка от телефона на Джихан изчезна от компютърния екран на Габриел. Той веднага се обади по радиостанцията на Яков, който я бе последвал в хотела, и му нареди да прекрати операцията. Но дотогава вече беше твърде късно, Джихан крачеше отривисто през претъпканото фоайе с предизвикателно вирната брадичка и преметната през рамо чанта. След това мина през плъзгащите се врати на асансьора и изчезна от погледа му.
Яков бързо се качи на съседния асансьор и натисна бутона за третия етаж. Стори му се, че изкачването продължи цяла вечност, а когато вратите най-накрая се отвориха, видя в коридора да стои един сирийски охранител с разкрачени на ширината на раменете крака и събрани отпред ръце, сякаш се бе подготвил за фронтална атака. Двамата мъже си размениха дълги студени погледи. После вратите се затвориха шумно и асансьорът се заспуска бавно към фоайето.