В далечния ъгъл на площада вратата на управата на еврейската общност се отвори и Киара се появи в сенките. Тя погледна към Габриел и след това се скри отново във входа на музея на гетото. Генералът, изглежда, не я забеляза; той гледаше намръщено към зелената метална караулка, в която един униформен карабинер седеше зад бронираното стъкло.
— Срамота е, че трябва да има охранителен пост насред такова красиво място.
— Боя се, че това си върви с територията.
— Защо е тази вечна омраза? — попита Ферари и бавно поклати глава. — Защо никога не свършва?
— Вие ми кажете.
Като не получи никакъв отговор, Алон отново попита генерала защо е дошъл във Венеция.
— Аз търся нещо от дълго време — каза италианецът — и се надявах, че вие може да ми помогнете да го намеря.
— Опитах се — отвърна Габриел, — но то, изглежда, се изплъзна между пръстите ми.
— Чух, че всъщност сте били доста близо. — Ферари сниши глас и добави: — По-близо, отколкото сте предполагали.
— Как научихте това?
— По обичайния начин. — Генералът го погледна сериозно и попита: — Има ли някакъв шанс да се съгласите да отговорите на някои въпроси за операцията, преди да напуснете страната?
— Какво искате да знаете?
— Всичко, което се случи, след като откраднахте „Слънчогледи“.
— Аз не откраднах картината. Взех я назаем по предложение на командира на Арт отряда. И така, отговорът ми е „не“ — добави Габриел, като поклати глава. — Няма да се явявам на никакви разпити сега или когато и да е в бъдеще.
— Тогава вместо това, бихме могли спокойно да обменим малко информация.
— Опасявам се, че моята информация е класифицирана.
— Това е добре — каза с усмивка Ферари, — защото и моята е такава.
Двамата пресякоха площада и седнаха в кашерния ресторант до читалището, където си поделиха бутилка бяло вино „Пино Гриджо“, докато тъмнината се сгъстяваше около тях. Като начало Габриел накара генерала да се закълне, че ще мълчи и го заплаши със санкции, ако наруши обета за мълчание. След това той му разказа всичко, което се беше случило след последната им среща, като започна със смъртта на Самир Басара в Щутгарт и завърши с откриването на 8 милиарда щатски долара в активи, принадлежащи на сирийския президент, и в крайна сметка с тяхното връщане.
— Предполагам, че това има нещо общо с двамата сирийски банкери, които изчезнаха безследно в Австрия — каза Ферари, когато Алон приключи разказа си.
— Какви сирийски банкери?
— Ще приема това за „да“. — Генералът отпи от виното си. — Значи, Джак Брадшоу е отказал да достави картината на Караваджо, защото сирийците са убили единствената жена, която някога е обичал? Това ли ми казвате?
Габриел бавно кимна и се загледа в двама йешива72 студенти, които вървяха през площада.
— Сега знам защо ме заклехте да не споменавам името на Брадшоу по време на пресконференцията, която дадох — каза Ферари. — Не сте искали посмъртно името му да бъде опетнено. — Той замълча, после добави: — Искали сте да почива в мир.
— Брадшоу го заслужава.
— Защо?
— Защото са го измъчвали безмилостно и въпреки това не им е казал какво е направил с картината.
— Вярвате ли в изкуплението, Алон?
— Аз съм реставратор — отвърна Габриел.
Генералът се усмихна.
— А картините, които сте открили в женевската безмитна зона? — попита той. — Как ги изнесохте толкова незабележимо от Швейцария?
— С помощта на един приятел.
— Швейцарски приятел ли?
Алон кимна утвърдително.
— Не знаех, че е възможно подобно нещо.
Този път Габриел се усмихна. Йешива студентите влязоха в един сотопортего и изчезнаха от погледа му. Площадът вече беше пуст, с изключение на две малки деца — момче и момиче, които си подхвърляха топка под зоркия поглед на техните родители.
— Въпросът е — каза Ферари, взирайки се в чашата си с вино — какво е направил Джак Брадшоу с творбата на Караваджо?
— Предполагам, че я е сложил някъде, където е смятал, че никой никога няма да я намери.
— Може би — рече генералът, — но на улицата се носят други слухове.
— Какво сте чули?
— Че я е дал на някого да я пази.
— На някого от мошеническата част на бизнеса?
— Трудно е да се каже. Но както може да се очаква — добави бързо Ферари, — сега други хора я търсят. Което означава, че е наложително ние да я намерим преди тях.
Габриел запази мълчание.
— Не се ли изкушавате поне малко, Алон?