Офис сградата, която се издигаше в другия край на булевард „Цар Саул“, беше мрачна, безлична и най-важното — анонимна. Над входа ѝ нямаше никаква табела и никакъв надпис с месингови букви не обявяваше самоличността на нейните обитатели. В действителност нямаше нищо, което да подсказва, че тя е седалището на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света. Едно по-внимателно разглеждане на постройката обаче би разкрило съществуването на сграда в сградата със собствен източник на електрозахранване, собствена водопроводна и канализационна мрежа и собствена сигурна комуникационна система. Служителите носеха по два ключа. Единият отваряше една необозначена врата във фоайето, а другият задействаше асансьора. Онези, които извършваха непростимия грях да загубят единия или двата ключа, бяха заточвани в Юдейската пустиня, така че никой повече не ги чуваше и виждаше.
Имаше някои служители, които бяха твърде висшестоящи или чиято работа бе прекалено тайна, за да си показват лицето във фоайето. Те влизаха в сградата „нелегално“ през подземния паркинг, както направи Габриел тридесет минути след като самолетът му от Женева се приземи на летище „Бен Гурион“. Неговият кортеж включваше ескортиращ автомобил, пълен с тежко въоръжени охранители. Той предположи, че това е предвестник на бъдещето.
Двама от агентите по сигурността го последваха в асансьора, който го качи на последния етаж на сградата. Като слезе, Алон мина през една врата, защитена с електронна система за контрол на достъпа, и влезе в чакалня, където зад модерно бюро с блестяща черна повърхност седеше жена в края на тридесетте години. На бюрото имаше само една лампа и сигурна телефонна централа, а жената имаше много дълги, загорели от слънцето крака. Сред служителите на булевард „Цар Саул“ тя бе известна като Железния купол37 заради ненадминатата ѝ способност да отхвърля нежелани искания за разговор с шефа. Истинското ѝ име беше Орит.
— Той е в среща — каза тя, поглеждайки към червената лампичка, която светеше над внушителната двойна врата на шефа. — Седнете. Той няма да се бави.
— Знае ли, че съм в сградата?
— Знае.
Алон се отпусна върху дивана, който вероятно бе най-неудобният в цял Израел, и се втренчи в червената светлина, която блестеше над вратата. После погледна към Орит, която му се усмихна смутено.
— Мога ли да ви предложа нещо? — попита тя.
— Да, един таран — отвърна Габриел.
Най-сетне светлината се промени от червена в зелена. Той бързо се изправи и се шмугна в кабинета, докато участниците в приключилото заседание се изнизваха един по един през друга врата. Габриел разпозна двама от тях. Единият беше Римона Щерн, началникът на отдела, занимаващ се с иранската ядрена програма. Другият беше Михаил Абрамов — оперативен агент и отличен стрелец, който бе работил в тясно сътрудничество с Габриел по редица мащабни операции. Костюмът, който носеше, подсказваше неотдавнашно повишение.
Когато вратата се затвори, Алон бавно се обърна към единствения останал обитател на стаята. Той стоеше до голямо бюро от опушено стъкло, държейки в ръка една отворена папка. Беше облечен със сив костюм, който изглеждаше с един размер по-малък от необходимото, и бяла риза с модна висока яка, която оставяше впечатлението, че главата му излиза директно от мощните му рамене. Очилата му бяха с малки стъкла, без кръжила, от вида, който носеха германските бизнесмени, които искаха да изглеждат млади и модерни. Косата му, или поне това, което бе останало от нея, приличаше на сиво стърнище.
— Откога Михаил присъства на заседанията в кабинета на директора? — попита Габриел.
— Откакто го повиших — отговори Узи Навот.
— На какъв пост?
— Заместник-началник на отдел „Специални операции“. — Навот отпусна надолу папката и се усмихна неискрено. — Нали няма проблеми, че правя кадрови промени, Габриел? Все пак аз съм шефът още една година.
— Имах планове за него.
— Какви планове?
— Всъщност щях да го поставя начело на „Специални операции“
— Михаил? Той изобщо не е готов.
— Ще се справи, стига да има някой опитен оперативен стратег, който да го напътства.
— Някой като теб?
Алон не отвърна нищо.
— Ами аз? — попита Навот. — Вече решил ли си какво ще правиш с мен?
— Това зависи изцяло от теб.
— Очевидно — не.
Узи пусна папката на бюрото си и натисна един бутон върху контролния панел, който бавно спусна венецианските щори върху стигащите от пода до тавана прозорци с бронирани стъкла. Той остана там за момент, потънал в мълчание, сякаш затворен зад решетки от сянка. Габриел зърна непривлекателния портрет на собственото си бъдеще — посивял мъж в сива клетка.
37
Израелска противовъздушна система, която функционира при всякакви метеорологични условия. — Б.пр.