— Няма да бъдете разочарован — отговори австриецът. — Трябва обаче да знаете, че вземаме такса за нашите услуги.
— Да — каза с усмивка Ели. — Поверителността си има цена.
Въоръжен със златната си писалка, банкерът записа някои лични данни на Лавон — всичките фалшиви. За парола Ели си избра думата „кариера“ — препратка към каменоломната в лагера за робски труд в Маутхаузен, — която се зарея над лъскавото плешиво теме на хер Вебер, който, както се оказа, не бе намерил време да посети мемориала на холокоста, намиращ се на няколко километра от неговия роден град.
— Паролата е свързана с естеството на моя бизнес — поясни Лавон с престорена усмивка.
— Вашият бизнес е минното дело, така ли, хер Адлер?
— Нещо такова.
След тези думи банкерът се изправи и го повери на грижите на госпожица Наваз — акаунт мениджъра на банката. Трябваше да се попълват формуляри, да се подписват декларации и да се дават обещания от двете страни по отношение на секретността и спазването на данъчните закони. Прибавянето на десет милиона евро към баланса на Банка Вебер не допринесе с нищо за смекчаване на резервираното ѝ държане. Ели сметна, че тя не е сдържана по природа, причината беше нещо друго. Той погледна към двамата охранители, поставени пред вратата на Уалид ал Сидики, сирийския спасител на Банка Вебер АД. После отново погледна Джихан Наваз.
— Важен клиент? — попита Лавон.
Жената го изгледа безучастно.
— Как искате да внесете парите в сметката? — попита тя.
— Най-удобно ще е чрез банков превод.
Госпожица Наваз му подаде едно листче, на което бе написан идентификационният код на банката.
— Трябва ли да го направя сега? — попита Ели.
— Както желаете.
Лавон извади мобилния си телефон и позвъни на една реномирана банка в Брюксел, която не знаеше, че контролира голяма част от оперативните средства на Службата за Европа. Той информира своя банкер, че желае да преведе много бързо десет милиона евро на Банка Вебер АД в Линц, Австрия. После затвори телефона и отново се усмихна на Джихан Наваз.
— Ще получите парите най-късно утре до обяд — каза Ели.
— Да ви позвъня ли за потвърждение?
— Да, ако обичате.
Хер Адлер ѝ подаде визитката си. Тя отвърна на жеста му, като му подаде една от своите.
— Ако се нуждаете от още нещо, хер Адлер, моля не се колебайте да ми се обадите директно. Ще ви помогна, ако мога.
Лавон пъхна визитката ѝ във вътрешния джоб на сакото си заедно с мобилния си телефон. Изправи се и се ръкува за последен път с Джихан Наваз, преди да се отправи към рецепцията, където го чакаше красивата австрийска девойка. Докато вървеше по застлания с пътека коридор, усети очите на двамата охранители да пронизват гърба му, но не посмя да погледне през рамо. Осъзна, че се страхува. Джихан Наваз — също.
34.
Булевард „Цар Саул“, Тел Авив
Изглежда трудно да си го представим, но имаше време, когато хората не чувстваха необходимост да споделят всеки момент от живота си със стотици милиони, дори милиарди напълно непознати хора. Ако човек отидеше да си купи дреха в някой търговски център, после не описваше това минута по минута в сайт за социални контакти, и ако станеше за смях по време на парти, не оставяше снимков разказ за този конфузен епизод в дигитален албум, който ще просъществува цяла вечност. Но сега, в ерата на отпадналите задръжки, сякаш нито една подробност от живота не е твърде банална или унизителна, за да бъде споделена. В епохата на интернет е по-важно да се живее на показ, отколкото да се живее достойно. Интернет последователите са по-ценени от приятелите от плът и кръв, защото поддържат илюзорната перспектива за известност, дори за безсмъртие. Ако Декарт беше жив, би могъл да напише: „Аз туитвам50, следователно съществувам“.
Работодателите отдавна са научили, че онлайн присъствието на дадено лице говори много за характера му. Не е изненадващо, че и световните разузнавателни служби са открили същото нещо. В миналото шпионите трябваше да отварят писма и да претърсват чекмеджета, за да научат най-дълбоко пазените тайни на някоя потенциална мишена или човек за вербуване. Сега единственото, което трябва да направят, е да натиснат няколко клавиша и тайните буквално им идват наготово: имена на приятели и врагове, неуспешни любовни връзки и стари рани, тайни страсти и желания. В ръцете на опитен оперативен работник такива подробности са истинска пътна карта към човешкото сърце. Те му позволяват да предприеме най-различни неща, да въздейства на всяка емоция почти както си поиска. Лесно е да накара мишената да се страхува например, ако тя вече доброволно е предала ключовете за своите страхове. Същото важи и ако оперативният работник пожелае да накара мишената да се почувства щастлива.