— Ал Сидики се е грижел голяма част от нейните печалби да отиват директно в хазната на семейството. Той също така се е грижел западните фирми, които искат да правят бизнес в Сирия, да плащат за тази привилегия под формата на подкупи и комисиони. Междувременно Ал Сидики станал много богат. — Алон замълча, после добави: — Достатъчно богат, за да купи банка.
Навот се намръщи.
— Кога е напуснал Сирия?
— Преди четири години.
— Точно когато Арабската пролет бе в пълен разцвет — отбеляза Узи.
— Това не е било случайно. Ал Сидики е търсел безопасно място, за да управлява семейното богатство. И е намерил такова, когато една малка банка в Линц е изпаднала в беда по време на Голямата рецесия.
— Мислиш ли, че парите се държат в сметки в Банка Вебер?
— Една част от тях — отговори Габриел. — А той контролира останалите, използвайки Банка Вебер като визитна картичка.
— Дали хер Вебер участва в това?
— Не съм сигурен.
— Какво ще кажеш за девойката?
— Не — отвърна Алон. — Тя не знае.
— Как може да си сигурен?
— Защото един доверен братовчед на сирийския управник никога не би направил акаунт мениджър едно момиче от Хама.
Навот свали крака си на пода и облегна дебелите си ръце на бюрото. Стъклото сякаш всеки момент щеше да се счупи под натиска на едрото му тяло.
— В такъв случай каква е идеята ти? — попита той.
— Тя търси приятели — отговори Габриел. — Аз ще ѝ дам един.
— Мъж или жена?
— Жена — отвърна Алон. — Определено ще е жена.
— Коя смяташ да използваш?
Габриел му каза.
— Тя е анализатор.
— Обаче говори свободно немски и арабски език.
— Какъв подход смяташ да използва?
— Твърд, опасявам се.
— А националността ѝ?
— Мога да те уверя, че няма да е в синьо и бяло53.
Навот се усмихна. Когато бе работил на терен като катса54, негов специалитет бяха операциите под фалшива националност. Той редовно се представяше за служител на германското разузнаване, когато вербуваше шпиони от арабските страни или от редиците на терористичните организации. Беше по-лесно да убеди арабин да предаде страната си или каузата си, ако арабинът не знаеше, че Узи работи за Израел.
— Какво смяташ да правиш с Бела? — попита той.
— Тя иска да отиде да работи на терен. Казах ѝ, че ти ще решиш.
— Съпругата на шефа не излиза на терен.
— Бела ще бъде разочарована.
— Свикнал съм с това.
— Ами ти, Узи?
— Какво аз?
— Бих могъл да използвам твоята помощ за вербуването.
— Защо мен?
— Защото преди войната баба ти и дядо ти са живели във Виена и ти говориш немски като австрийски козар.
— Това е по-добре от твоя немски с ужасен берлински акцент.
Навот вдигна поглед към своята видеостена, където едно семейство в обсадения град Хомс си приготвяше храна от варени плевели. Това беше единственото нещо, останало за ядене в града.
— Има и още нещо, за което трябва да помислиш — каза той. — Ако допуснеш и най-малката грешка, Уалид ал Сидики ще накълца на парчета тази девойка и ще я хвърли в Дунав.
— Всъщност — отвърна Габриел — първо ще позволи на момчетата да се позабавляват малко с нея. След това ще я убие.
Узи отдели очи от екрана и погледна сериозно Алон.
— Сигурен ли си, че искаш да доведеш това докрай?
— Абсолютно.
— Надявах се, че това ще е твоят отговор.
— Какво ще правим с Бела?
— Вземи я с теб. Или още по-добре: изпрати я направо в Дамаск. — Навот отново погледна към видеостената и бавно поклати глава. — Тази проклета война би свършила след една седмица.
По-късно същата вечер лондонският „Гардиан“ публикува статия, обвиняваща сирийския режим, че е извършил мъчения и убийства в промишлени мащаби. Статията се основаваше на находка от снимки, изнесени тайно от Сирия от човека, чиято работа е била да ги заснеме. На тях се виждаха труповете на хиляди хора — главно млади мъже, които бяха починали, докато са били в правителствени затвори. Някои от мъжете бяха разстреляни. По други си личаха следи от обесване или поражения от електрически ток. Трети бяха с извадени очи. Почти всички изглеждаха като скелети.
Именно на този фон екипът извърши последните си приготовления. От Интендантството получиха две тайни квартири: малък апартамент в центъра на Линц и голяма тъмножълта вила на брега на езерото Атерзее, на тридесет километра южно от града. От транспортния отдел се погрижиха за автомобилите и мотоциклетите, от Паспортна служба — за паспортите. Габриел имаше няколко, от които да избира, но в крайна сметка се спря на Джонатан Олбрайт — американец, който работеше за компания, наречена „Маркъм Кепитъл Адвайзърс“, от Гринуич, Кънектикът. Олбрайт не беше обикновен финансов консултант. Неотдавна той бе довел тайно руски шпионин от Санкт Петербург на Запад. А преди това бе вкарал пратка с повредени центрофуги в иранския канал за доставка на ядрени материали.