Когато подготовката им приключи, членовете на екипа напуснаха булевард „Цар Саул“ и се отправиха към определените им „стартови пунктове“ — плеяда от тайни квартири в района на Тел Авив, където полевите агенти на Службата приемаха новата си самоличност, преди да напуснат Израел за изпълнение на техните мисии. Както винаги, те пътуваха до местоназначението си по различно време и по различни пътища, за да не събудят подозрение в местните имиграционни власти. Мордекай и Одед пристигнаха първи в Австрия, а Дина Сарид — последна. Паспортът ѝ я идентифицираше като Ингрид Рот, родом от Мюнхен. Тя прекара една нощ във вилата край Атерзее. След това, по обяд на следващия ден, зае апартамента в Линц. Същата вечер, докато стоеше на прозореца на тесния хол, Дина видя едно старо волво да спира на отсрещната страна на улицата. Жената, която излезе от шофьорската врата, беше Джихан Наваз.
Дина направи снимка на Джихан и я изпрати по защитена линия в стая 465В, където Габриел работеше до късно в единствената компания на папките на Бела за клането в Хама. Той напусна булевард „Цар Саул“ няколко минути след десет и като избегна обичайните процедури на Службата, се прибра в апартамента си на улица „Наркис“, за да прекара последната си нощ в Израел със съпругата си. Когато пристигна, тя спеше, така че Габриел се пъхна тихо под завивките и сложи ръка на корема ѝ. Киара се размърда, целуна го сънливо и отново заспа. А на сутринта, когато се събуди, той бе заминал.
35.
Мюнхен, Германия
Много от версиите на лицето на Габриел бяха добре познати на службите за сигурност в Австрия, така че от транспортния отдел решиха, че е най-добре той да пътува през Мюнхен. Алон мина лесно през паспортния контрол като усмихнат богат американец и след това се придвижи с летищния автобус до паркинга за дълъг престой, където от транспортния отдел бяха оставили едно непроследимо „Ауди“ А7. Ключовете бяха скрити в една магнитна кутийка под калника на задното ляво колело. Габриел я взе с едно движение на ръката и приклекна, за да огледа шасито за евентуалното наличие на бомба. Като не видя нищо необичайно, той се качи зад волана и включи двигателя. Радиото бе оставено пуснато и жена с нисък, отегчен глас четеше новините на „Дойчландфунк“. За разлика от много свои сънародници, Габриел не потръпваше от отвращение при звука на немския език. Това бе езикът, който бе чувал в утробата на майка си, и дори и сега той си оставаше езикът на неговите сънища. В тях, когато говореше с него, Киара говореше на немски.
Той намери разписката за паркинга, където от транспортния отдел бяха казали, че ще бъде — в централната конзола, пъхната в брошура за нощните клубове в Мюнхен, — и потегли към изхода с предпазливостта на чужденец. Служителят на паркинга разглежда разписката достатъчно дълго, за да изпрати първата тръпка от операцията по гръбнака на Габриел. След това бариерата се вдигна и той се отправи към входа за аутобана. Докато караше под светлината на баварското слънце, започнаха да го връхлитат рой спомени. От дясната му страна, извисяваща се над хоризонта на Мюнхен, бе телевизионната кула в Олимпийския парк, където терористите от „Черният септември“ бяха извършили нападението, поставило началото на кариерата му. След един час, когато пресече границата на Австрия, първият град, в който влезе, беше Браунау на Ин — родното място на Хитлер. Габриел се опита да държи настрана мислите за Виена, но това се оказа извън възможностите му за разделно мислене. Той чу шума от безуспешен опит да бъде запален автомобилен двигател и видя над елегантната улица да се издига огнено зарево. И пак седеше край болничното легло на Леа и ѝ казваше, че детето ѝ е мъртво. „Трябваше да останем заедно във Венеция, любими. Нещата щяха да се развият различно…“ Да, помисли си той сега. Нещата щяха да бъдат различни. Той щеше да има двадесет и пет годишен син и никога нямаше да се влюби в една красива девойка от гетото на име Киара Дзоли.
Къщата, където бе роден Хитлер, се намираше на улица „Залцбургер Форщад“ № 15, недалеч от главния търговски площад на Браунау. Габриел паркира на улицата и поседя известно време с включен двигател, като се чудеше дали има сили да направи това. После рязко отвори вратата и забърза през улицата, сякаш за да избегне възможността да се върне назад. Двадесет и пет години по-рано кметът на Браунау бе решил да постави паметен камък55 пред къщата. Той бе изкопан от каменоломната в Маутхаузен и на него бе гравиран надпис, в който не се споменаваше специално нито за евреите, нито за холокоста. Алон застана сам пред него, като си мислеше не за избитите шест милиона души, а за войната, която се водеше на три хиляди и двеста километра югоизточно оттам, в Сирия. Въпреки всички книги, документални филми, паметници и декларации относно всеобщите човешки права, един диктатор отново убиваше с отровен газ хора от народа си и ги превръщаше в скелети в лагери и затвори. Изглеждаше така, сякаш уроците на холокоста бяха забравени. Или може би, помисли си Габриел, те никога не са били научавани.
55
Надписът на камъка гласи: „За мир, свобода и демокрация. Никога повече фашизъм. В памет на милионите загинали“. — Б.пр.