През следващите три дни двете жени се движеха из тихите улици на Линц по маршрути, които не се пресичаха. Те се сблъскаха на крайбрежната алея пред Музея на модерното изкуство и погледите им се срещнаха за кратко край сергиите на Стария пазар. Но иначе съдбата сякаш си бе наумила да ги държи настрана една от друга. Те като че ли бяха обречени да останат съседи, които не си говорят, непознати, които се гледат един друг през пропаст, която не можеше да бъде преодоляна.
Но без знанието на Джихан Наваз тяхната евентуална среща бе предопределена. В действителност тя бе активно подготвяна от група мъже и жени, които действаха от красива вила край брега на езеро, което се намираше на тридесет и два километра югозападно от града. Въпросът не беше в това дали двете жени ще се срещнат, а само кога. Единственото, което бе нужно на екипа, бе още едно доказателство.
То пристигна призори на четвъртия ден, когато те чуха, подслушвайки Хамид Хадам — лондонския адвокат, работещ за „Ел Икс Ар Инвестмънтс“, че той открива две сметки в съмнителна банка на Каймановите острови. След това Хамид звънна на Уалид ал Сидики в дома му в Линц и му каза, че сметките вече са готови да бъдат захранвани със средства. Парите пристигнаха двадесет и четири часа по-късно чрез транзакция, която бе наблюдавана от компютърните хакери на Отдел 8200. В първата сметка бяха внесени двадесет милиона долара, които минаха през Банка Вебер АД. Във втората бяха внесени двадесет и пет милиона щатски долара.
При това положение остана само да се уточнят времето, мястото и обстоятелствата за срещата между двете жени. Бе избрано времето да е пет и половина следобед на следващия ден, а мястото — площад Пфарплац. Дина седеше пред кафене „Майер“ и четеше опърпан екземпляр на „Остатъкът от деня“58, когато Джихан мина сама край масата ѝ, носейки пазарска торбичка в едната си ръка. Тя спря изведнъж, обърна се и се приближи до масата.
— Това е невероятно съвпадение — каза на немски младата жена.
— Кое? — попита Дина на същия език.
— Вие четете любимата ми книга.
— Каквото и да правите, не ми казвайте как свършва. — Дина остави романа на масата и протегна ръка. — Аз съм Ингрид — каза тя. — Мисля, че живея срещу вас.
— И аз така мисля. Аз съм Джихан. — Тя се усмихна. — Джихан Наваз.
36.
Линц, Австрия
Те отидоха до едно малко заведение, недалеч от техните жилища, където можеха да получат вино. Дина поръча австрийски „Ризлинг“, знаейки много добре, че също като „Остатъкът от деня“, то е любимото вино на сирийката. Сервитьорът напълни чашите им и си тръгна. Джихан взе своята и вдигна тост за новото приятелство. След това се усмихна неловко, сякаш се страхуваше, че е постъпила самонадеяно. Тя изглеждаше нетърпелива, нервна.
— Отскоро си в Линц, нали? — попита Джихан.
— От десет дни — отговори Дина.
— А къде беше преди това?
— Живеех в Берлин.
— Берлин се различава много от Линц.
— Така е — съгласи се Дина.
— Тогава защо дойде тук? — Джихан отново се усмихна неловко. — Съжалявам. Не трябваше да любопитствам. Това е най-големият ми недостатък.
— Да си пъхаш носа в делата на другите хора ли?
— Аз съм безнадеждно любопитна — отвърна тя, кимайки. — Чувствай се свободна по всяко време да ми кажеш да си гледам работата.
— Не съм си и помисляла подобно нещо. — Дина се загледа в чашата си. — Неотдавна се разведохме със съпруга ми. Реших, че ми е необходима промяна, затова дойдох тук.
— Защо в Линц?
— Със семейството ми прекарвахме летата в Горна Австрия, на брега на едно езеро. Тук винаги ми е харесвало.
— Кое езеро?
— Атерзее.
Дългата сянка на църковната камбанария се протегна през улицата към тяхната маса. Йоси Гавиш и Римона Щерн минаха край тях, смеейки се сякаш на някаква своя шега. Наскоро разведената Ингрид Рот като че ли се натъжи от гледката на щастливата двойка. Джихан изглеждаше раздразнена.