— Защо искаше да ви види?
— Той каза, че иска да се извини. — Младата жена неочаквано се усмихна. — Друго нещо, което се случваше за първи път.
— За какво да се извини?
— За това, че ми се е развикал в петъка. Беше лъжа, разбира се — добави бързо тя. — Искаше да разбере дали съм чула нещо, когато бях в банката онази вечер.
— Той знаеше ли, че сте били там?
Тя кимна утвърдително.
— Откъде знаеше?
— Той редовно проверява записите на камерите за видеонаблюдение. Всъщност те се прехвърлят директно в компютъра на бюрото му.
— Той попита ли ви направо какво сте чули?
— Господин Ал Сидики никога не прави нищо направо. Предпочита да действа по заобиколен път.
— Какво му казахте?
— Достатъчно, за да спре да се притеснява.
— И той повярва ли ви?
— Да — отговори Джихан, след като се замисли за момент. — Мисля, че ми повярва.
— И с това нещата приключиха ли?
— Не. Той поиска да поговорим за войната.
— Какво по-точно?
— Попита дали роднините ми, които още живеят в Сирия, са добре. Искаше да знае дали има нещо, което би могъл да направи, за да им помогне.
— Беше ли искрен?
— Когато роднина на управляващата фамилия предлага да помогне, това обикновено означава точно обратното.
— Той ви е заплашил?
Тя запази мълчание.
— И въпреки това вие останахте — каза Габриел.
— Да — отвърна Джихан. — Останах.
— А вашите роднини? — попита той, като отново погледна в своята папка. — Те добре ли са?
— Няколко от тях бяха убити или ранени.
— Много съжалявам да го чуя.
Младата жена кимна, но не каза нищо.
— Къде бяха убити?
— В Дамаск.
— Вие оттам ли сте, Джихан?
— Живях там за кратко, когато бях дете.
— Но не сте родена там, така ли?
— Не — отвърна тя. — Родена съм на север от Дамаск.
— Къде?
— В Хама — каза Джихан. — Родена съм в град Хама.
40.
Атерзее, Австрия
В стаята се възцари тишина — дълбока и тревожна като тишината, която настъпва след самоубийствен бомбен атентат в претъпкан пазар. Бела се промъкна вътре, без да се представи, и се настани на един празен стол точно срещу Джихан. Двете жени се спогледаха, сякаш бяха единствените посветени в някаква ужасна тайна, докато Габриел разсеяно прелистваше папката си. Когато най-сетне отново заговори, тонът му бе безпристрастен като на лекар, провеждащ рутинен медицински преглед на иначе здрав пациент.
— Вие сте на трийсет и осем години, нали, Джихан? — попита той.
— На трийсет и девет — поправи го тя. — Никой ли не ви е казвал, че е ужасно неучтиво да се пита една жена за възрастта ѝ?
Забележката ѝ предизвика хладни усмивки по лицата на присъстващите, които се стопиха, когато Алон зададе следващия си въпрос.
— Което означава, че сте родена през… — Той замълча, сякаш се опитваше да направи необходимото изчисление. Джихан му съобщи датата без допълнително напомняне.
— Родена съм през 1976 година — каза тя.
— В Хама?
— Да — отговори младата жена. — В Хама.
Бела погледна съпруга си, който гледаше на друга страна. Габриел отново запрелиства папката си с пристрастието на данъчен инспектор към документите.
— Кога се преместихте в Дамаск, Джихан? — попита той.
— През есента на 1982 година.
Алон внезапно вдигна очи и сбърчи чело.
— Защо? — поинтересува се той. — Защо напуснахте Хама през есента на 1982 година?
Тя мълчаливо срещна погледа му. После погледна към Бела — новодошлата, жената без никаква видима работа или цел — и отговори:
— Напуснахме Хама, защото през есента на 1982 г. вече я нямаше. Градът бе изчезнал. Хама бе заличена от лицето на земята.
— В Хама се водиха сражения между войските на режима и Мюсюлманското братство, нали?
— Това не бяха сражения — отговори Джихан. — Това беше клане.
— И тогава се преместихте със семейството си в Дамаск, така ли?
— Не — отвърна тя. — Аз отидох сама.
— Защо, Джихан? — попита Габриел, като затвори папката. — Защо отидохте сама в Дамаск?
— Защото вече нямах семейство. Нямах семейство, нямах град. — Младата жена отново погледна Бела. — Бях сама.
За да разберат случилото се в Хана, Джихан реши, че е необходимо да узнаят какво е било преди това. Някога градът бил считан за най-красивия в Сирия, прочут с изящни водни колела по поречието на река Оронт. Той също така бил известен с ревностните си последователи на сунитския ислям. Жените в Хама носели фереджета далеч преди това да стане модно в останалата част от мюсюлманския свят, особено в стария квартал Баруди, където семейство Наваз живеело в малък апартамент. Джихан била най-малкото от петте деца и единствено момиче. Баща ѝ не бил получил образование и работел каквото му падне в стария сук59 от другата страна на реката. Той главно изучавал Корана и роптаел срещу сирийския диктатор, когото считал за еретик и селяк, който нямал право да властва над сунитите. Баща ѝ не бил пълноправен член на Мюсюлманското братство, но подкрепял стремежите на Братството Сирия да бъде превърната в ислямска държава. Той на два пъти бил арестуван и измъчван от Мухабарат и веднъж бил принуден да танцува на улицата, като пее хвалебствени песни за управника и неговото семейство.