Выбрать главу

Прокарва ръка по очите си и отново изглежда по-стар, отколкото е. Часовникът е ударил дванайсет, огънят е загаснал преди час и стаята е станала ужасно студена. Изведнъж усещам студа. Той ме вижда, че треперя. Мисля, че тълкува треперенето ми като страх или несигурност. Навежда се и най-сетне ми хваща ръката. Казва:

– Мис Лили, вие твърдите, че свободата ви не означава нищо за вас; но нима бих могъл да гледам какъв е животът ви, нима би могъл един честен човек да гледа как ви държат затворена, превръщайки ви в робиня на разврата, как ви се хилят цинично и ви обиждат хора като Хъс и да не поиска да ви освободи от всичко това? Помислете върху предложението ми. После помислете какъв избор имате. Може да изчакате да се появи някой друг кандидат, но дали ще го откриете сред господата, които работата на чичо ви привлича тук? И ако го откриете, дали той ще бъде добронамерен като мен по отношение на бъдещето ви и на вас самата? Или, да предположим, че изчакате чичо ви да умре и по този начин да си получите свободата; междувременно обаче очите му ще отслабват, ръцете му ще започнат да треперят и той още повече ще ви товари с работа, усещайки, че силите му го напускат. Тогава ще бъдете... на каква възраст? Да речем на трийсет и пет или на четирийсет години. Ще сте отдали младостта си на грижите за книги, които Хотри продава за един шилинг на манифактуристи и чиновници. Парите ви ще стоят непокътнати в хранилището на някоя банка. Утехата ви ще е, че сте господарката на Брайър, където часовникът отброява глухо всеки половин час от живота, който ви е останал.

Докато той говори, аз не гледам към лицето му, а към крака си в пантофа. Отново се сещам как понякога си представям, че съм крак, който е стегнат здраво в калъп и копнее да се отърве от него, понеже му е отеснял. От лекарството, което съм изпила, образът е още по-страховит; виждам крака изкривен, с възпалена и подута плът. Продължавам да седя неподвижно, а после вдигам очи към Ричард. Той ме наблюдава и очаква да разбере дали ме е спечелил. Спечелил ме е. Не с онова, което ми е казал за бъдещето ми в Брайър, тъй като не ми е казал нищо, за което да не съм си извадила заключение много отдавна, а с факта, че е тук, че въобще ми казва всички тези неща, че е съставил план и е изминал четирийсет мили, че се е промъкнал крадешком до сърцето на спящата къща, до тъмната ми стая, до мен.

За момичето в Лондон, което за по-малко от месец той по същия начин ще убеди да тръгне към гибелта си и пред което малко по-късно със сълзи по бузите си ще повтарям аргументите му, не си мисля нищо, абсолютно нищо.

Казвам:

– Утре, когато чичо ми ви покаже картините си, трябва да оцените много високо творбата на Романо[20], макар че творбата на Карачи[21] е по-рядка. Похвалете Морланд[22] повече от Роуландсън[23]. Той смята, че Роуландсън е занаятчия.

Това е всичко, което казвам. Мисля, че е достатъчно. Той ме гледа в очите, кима и не се усмихва – според мен знае, че не би ми се искало да го виждам усмихнат в подобен момент. Пуска пръстите ми и става от канапето, оправяйки палтото си, което разваля магията на нашата конспирация – сега той е огромен, черен и не си е на мястото. Надявам се, че ще си тръгне. Отново се разтрепервам, а той ме вижда и казва:

– Опасявам се, че ви задържах прекалено дълго, вече е много късно. Сигурно ви е студено и сте уморена.

Наблюдава ме. Навярно преценява издръжливостта ми и започва да изпитва съмнения. Разтрепервам се още по-силно. Той пита:

– Нали няма да се притеснявате, нали няма да се притеснявате много от онова, което ви казах?

Клатя глава. Страхувам се обаче да стана от канапето, за да не ми се разлюлеят краката и да му се стори, че съм слаба. Отвръщам:

– Ще си тръгнете ли?

– Сигурна ли сте, че искате да си тръгна?

– Напълно. Ще се почувствам по-добре, ако ме оставите сама.

– Добре.

Иска да каже още нещо. Извръщам лице и не му позволявам да го направи; не след дълго чувам предпазливите му стъпки по килима, внимателното отваряне и затваряне на ватата. Седя още миг, после повдигам крака, прибирам краищата на наметалото, нахлупвам качулката и отпускам глава върху твърдата и прашна възглавница на канапето.

Това не е моето легло, а часът за лягане отдавна е минал и около мен няма нищо от онова, което обичам да ми бъде подръка, докато спя – няма я снимката на майка ми, кутийката ми, прислужницата ми. Тази вечер нищо не е както трябва

– Всичките ми навици са нарушени. Моята свобода ми маха: безпределна, страховита, неизбежна като смъртта.

Спя и сънувам, че се придвижвам бързо с лодка, която е с издигнат нагоре нос, в тъмна и тиха вода.

вернуться

20

Джулио Романо (1492 – 1546 г.) – италиански художник и архитект. – Бел. пр.

вернуться

21

Анибале Карачи (1560 – 1609 г.) – италиански художник. – Бел. Пр.

вернуться

22

Джордж Морланд (1763 – 1804 г. – английски художник. – Бел. пр.

вернуться

23

Томас Роуландсън (1756 – 1827 г.) – английски художник. – Бел. пр.