Думите ѝ ме разтреперват, но само леко, и след като тя си заминава, ми се струва, че я забравям. Защото Ричард също го няма – заминал е преди три дни, за да свърши някаква работа на чичо ми, а и на нас, и мислите ми изцяло са заети с него и с Лондон. Лондон!, в който никога не съм била, но който съм си представяла толкова ярко, толкова често, че съм сигурна, че го познавам. Лондон, където ще намеря свободата си, ще се отърся от себе си, ще живея по нов начин... ще живея, без да спазвам някакъв определен ред, без кожи и подвързии, без книги! Ще забраня хартията в къщата си!
Лежа в леглото си и се мъча да си представя къщата, която ще наема в Лондон. Не мога да си я представя. Виждам само поредица от изпълнени с похот стаи, тъмни стаи, задушни стаи, преградени стаи – затвори и килии, стаите на Приап и Венера... Мисълта ме изнервя. Прогонвам я. Идеята за къщата ще се избистри с времето, сигурна съм. Ставам, разхождам се и си мисля за Ричард, който върви из града, проправяйки си път в нощта към тъмната бърлога на крадците близо до реката. Мисля си как го поздравяват грубо мошеници, как си сваля палтото и шапката, как си грее ръцете на огъня и се оглежда. Представям си го като Макхийт, който подминава няколко злобни лица – мисис Виксън, Бети Докси, Джени Дайвър, Джеми Туистър, Моли Брейзън, докато открие онова, което търси...
Съки Тодри[25].
Търси нея. Мисля си за нея. Мисля си за нея толкова упорито, че ми се струва, че знам каква е косата ѝ – руса, фигурата ѝ – пълна, походката ѝ, цвета на очите ѝ, за които съм сигурна, че са сини. Започвам да я сънувам. В сънищата ми тя говори и аз чувам гласа ѝ. Произнася името ми и се смее.
Мисля, че я сънувам, когато Маргарет идва в стаята ми с писмо, от него.
"Тя е наша", пише той.
Прочитам писмото, отпускам глава върху възглавницата и го доближавам до устата си. Докосвам с устни хартията. В крайна сметка той би могъл да ми бъде любовник или пък тя да ми бъде любовница, тъй като едва ли бих я искала повече, отколкото бих искала един любовник.
Не бих могла обаче да искам един любовник или една любовница повече от свободата.
Хвърлям писмото в огъня, а после съчинявам отговора:
"Изпратете я веднага. Сигурна съм, че ще я обикна. Ще ми бъде още по-скъпа, защото ще дойде от Лондон, където сте вие!"
Разбрали сме се какво ще съдържа то още преди заминаването му. След като приключвам с отговора, ми остава да изчакам един ден, а после още един. Това е денят, в който тя идва.
Трябва да пристигне в Марлоу в три часа. Изпращам навреме Уилям Инкър да я посрещне. Макар и да седя и да усещам, че тя все повече се приближава, двуколката се връща без нея: влаковете закъсняват, има мъгла. Крача и не мога да си намеря място. В пет часа отново изпращам Уилям, но и този път той се връща без нея. После вечерям с чичо си. Докато Чарлс ми налива виното, го питам:
– Някаква вест от мис Смит? – След като обаче ме чува, че шепна, чичо ми го отпраща. – Предпочиташ да говориш с прислужниците, Мод, вместо с мен, така ли? – казва. Сърдит е, откакто Ричард замина.
Избира да му чета след вечерята от една книга, която описва леки наказания. Равномерният тон, с който изговарям думите, описващи изпълнената с жестокост сцена, ми действа успокоително. Когато обаче отивам в студените си и тихи стаи, отново започвам да нервнича; след като Маргарет ме е съблякла и ме е сложила в леглото, ставам и се разхождам – спирам до камината, до вратата, до прозореца и търся светлината на двуколката. После я виждам. Забелязва се едва-едва в мъглата – сякаш проблясва, докато конят препуска и тя се мярка зад дърветата подобно на предупредителен сигнал. Наблюдавам светлината, сложила ръка върху сърцето си. Приближава се, започва да се движи все по-бавно, стеснява се и избледнява; показва се конят, а после двуколката, Уилям и една по-неясна фигура. Двуколката завива към задната страна на къщата и аз изтичвам до стаята на Агнес, която вече ще бъде стаята на Сюзан, заставам до прозореца и най-после я виждам.
Тя повдига глава и се взира в конюшните, в часовника. Уилям скача от седалката и ѝ помага да слезе. Около лицето ѝ има качулка. Носи тъмни дрехи и изглежда дребна.
Но е истинска. Планът е истински – изведнъж започвам да усещам как той ме завладява и се разтрепервам.
Прекалено късно е, за да я приема в стаята си. Трябва да продължавам да чакам, докато ѝ дадат да вечеря и я заведат в стаята ѝ, а после да лежа и да чувам стъпките и шепота ѝ с очи, вперени във вратата – един-два инча от изсъхнало дърво!, което отделя нейната стая от моята.
25
Герои от "Просяшка опера" на английския поети драматург Джон Гей (1685 – 1732 г.). – Бел. пр.