Може ли една господарка да усети вкуса на пръстите на прислужницата си? Може, в книгите на чичо ми. Изчервявам се от тази мисъл.
И докато стоя и усещам как от неудобството кръвта нахлува в бузите ми, до вратата на стаята ми се приближава едно момиче и ми носи писмо, което е от Ричард. Забравила съм, че го очаквам. Забравила съм да мисля за нашия план, за нашето бягство, за нашия брак, за извисяващата се застрашително порта на лудницата. Забравила съм да мисля за Ричард. Сега обаче трябва да мисля за него. Вземам писмото и, треперейки, разчупвам печата.
"И ти ли си нетърпелива като мен? , пише той. Знам, че си нетърпелива. При теб ли е тя сега? Може ли да види лицето ги? Трябва да изглеждаш радостна. Да се усмихваш, макар и престорено. Чакането приключи за нас. Свърших си работата в Лондон и пристигам!"
10
Писмото ми действа като изщракване на пръсти на хипнотизатор. Примигвам и се оглеждам замаяна наоколо, сякаш излизам от някакъв унес. Поглеждам към Сю: към ръката ѝ, към следата, която устата ми е оставила върху нея. Поглеждам към възглавниците на леглото с вдлъбнатините, които са се образували в нея от главите ни. Поглеждам към цветята във вазата на масата, към огъня в камината. Стаята е прекалено гореща. Стаята е прекалено гореща, но аз продължавам да треперя, сякаш ми е студено. Тя вижда това. Улавя погледа ми и кимва към листа в ръката ми.
– Добри новини, а, мис? – пита, като че ли писмото е изиграло лоша шега и на нея: гласът ѝ ми изглежда слаб, ужасяващо слаб, а лицето ѝ – изострено. Прибира напръстника, но продължава да ме наблюдава. Не мога да срещна очите ѝ.
Ричард пристига. Дали и тя има същото усещане като мен? Не го показва с нищо. Движи се и седи също толкова спокойно, колкото и преди. Изяжда си обяда. Изважда картите на майка ми и ги раздава търпеливо, за да започне самотните си игри. Стоя пред огледалото и виждам отражението ѝ в него – посяга, за да вземе карта и да я сложи върху масата, обръща я, размества поповете, изважда асата... Гледам лицето си и си мисля какво го прави мое: правилните очертания на бузите, прекалено плътните, прекалено пълни и прекалено розови устни.
Най-после тя събира тестето и казва, че ако го взема и го разбъркам, ако го подържа и си пожелая нещо, тя ще проследи как излизат картите и ще ми предскаже бъдещето. Казва го очевидно без ирония и против волята си аз се приближавам до нея и сядам, разбърквам несръчно картите, а тя ги взема от мен и ги слага на масата.
– Тези показват миналото ви – казва, – а тези – бъдещето ви. – Очите ѝ се разширяват.
Изведнъж започва да ми изглежда малка за годините си: за миг двете навеждаме глави и си шепнем, както според мен си шепнат другите, обикновените момичета в обикновените всекидневни, училища или перални: "Ето един млад мъж, вижте, язди кон. А това е пътуване. Дама каро[27], тя означава богатство, ..."
Имам една брошка с брилянти. Мисля си за нея. Мисля си, както съм правила и преди, макар и не много често, за Сю, която диша собственически над камъните, докато преценява стойността им...
В крайна сметка обаче ние не сме обикновени момичета в обикновена всекидневна; тя проявява интерес към богатството ми, защото смята, че е нейно. Отново присвива очи. Гласът ѝ вече не излиза като шепот от устата ѝ, а става рязък. Отдръпвам се от нея, докато тя събира тестето, обръщайки картите в ръцете си, и се мръщи. Изпуснала е, без да види, една: двойка купа. Затискам я с пета, представяйки си, че едното от нарисуваните червени сърца е моето, и я стъпквам върху килима. След като ставам, тя я намира и се опитва да изглади вдлъбнатината върху нея, а после реди пасианс също толкова упорито, колкото и преди.
Поглеждам отново към ръцете ѝ. Станали са по-бели и са заздравели около ноктите. Малки са, а в ръкавици ще изглеждат още по-малки и ще приличат на моите.
Това нещо трябва да бъде направено. Отдавна трябваше да бъде направено. Ричард пристига и аз съм завладяна от чувство за неизпълнени задължения, от стряскащо чувство, че часовете, дните – мрачните, измамни риби на времето, са се плъзнали покрай мен, а аз не съм успяла да ги уловя. Прекарвам една неспокойна нощ. Когато ставаме и тя идва, за да ме облече, аз хващам волана на ръкава ѝ.
– Нямаш ли друга рокля – питам – освен това грозно кафяво нещо, което носиш непрекъснато?
Отвръща, че няма. Изваждам от шкафа си една кадифена рокля и я карам да я пробва. Тя си оголва неохотно ръцете, смъква роклята, прекрачва я и се обръща, някак си свенливо, за да не я гледам. Роклята е тясна. Дърпам кукичките. Оправям плохите около бедрата ѝ, а после отивам да взема една брошка от кутията си – онази брошка с брилянтите – и я закопчавам внимателно върху сърцето ѝ.