– Ето наметалото ви – казва. – Закопчайте го, бързо. Вземете си чантата. Не тази, тя е много тежка за вас. А сега трябва да тръгваме. – Смята, че съм нервна. Слага пръст на устата ми и добавя: – Спокойно. – После ме хваща за ръка и ме превежда през къщата.
Придвижва се тихо като крадец. Посочва ми къде да стъпвам. Не знае, че преди малко съм стояла лека като сянка и съм наблюдавала чичо си как спи. После обаче тръгваме по пътя, който използва прислугата; голите коридори и стълби са ми непознати, цялата тази част на къщата ми е непозната. Тя държи ръката си в моята, докато стигаме до вратата за мазетата. После оставя чантата си на земята, за да може да смаже ключа и бравата. Улавя погледа ми и ми намига като момче. Усещам болки в гърдите.
После вратата се отваря и тя ме повежда в нощта; паркът е променен, къщата изглежда странно, защото, разбира се, никога не съм я виждала в този час на денонощието, а само съм стояла до прозореца и съм гледала навън. Ако сега стоях там, дали щях да се видя как тичам, а Сю ме дърпа за ръката? Дали щях да изглеждам плоска и безцветна като поляната, дърветата, камъните и пънчетата на бръшляна? За миг се колебая, обръщам се и поглеждам към стъклото – напълно съм сигурна, че ако изчакам, ще видя лицето си. После поглеждам към другите прозорци. Никой ли няма да се събуди, да дойде и да ме извика да се върна?
Никой не се събужда, никой не ме вика. Тя отново ме дръпва за ръката и аз се обръщам и тръгвам след нея. Имам ключ за портата в стената: след като преминаваме през нея, отново я заключвам и пускам ключа на земята сред тръстиките. Небето е ясно. Стоим в сянката и мълчим – две Тисби, чакащи Приам[28]. Луната оцветява реката наполовина в сребърно, наполовина в катраненочерно.
Той е в черната ѝ част. Лодката, която е с издължен корпус от тъмно дърво и издигнат нагоре нос, се носи по реката. Тайнствената лодка от сънищата ми. Наблюдавам я как се приближава, усещам как ръката на Сю се завърта в моята, после пристъпвам, хващам въжето, което той хвърля, и покорно му позволявам да ме заведе до седалката. Тя се качва след мен, залитайки, загубила напълно равновесие. Той държи лодката неподвижна с едно-единствено гребло, опряно в брега, и след като тя сяда, завиваме обратно и течението ни поема.
Никой не говори. Никой не се движи, с изключение на Ричард, който гребе. Плъзгаме се леко в мълчание, всеки към своето мрачно чистилище.
Какво следва оттук нататък? Осъзнавам, че пътуването по реката минава гладко, че бих искала да остана в лодката, но трябва да сляза и да се кача на кон. По всяко друго време щях да се страхувам от коня; сега обаче седя безжизнено и се оставям да ме носи, мислейки си, че бих се оставила да ме хвърли, ако реши да го направи. Спомням си каменната църква, стръкчетата лунария, белите си ръкавици, оголената си ръка, която преминава от едни пръсти в други, а после е ожулена от нахлузването на пръстена. Карат ме да кажа някакви думи, които вече съм забравила. Спомням си свещеника, който беше облечен с бяла мантия, цялата на сиви петна. Лицето му е избягало от паметта ми. Усещам, че Ричард ме целува. Спомням си някаква книга, писалката, с която си написах името. Не си спомням пътя на връщане от църквата; онова, което си спомням, е някаква стая, Сю, която ми разхлабва роклята, грубата възглавница под бузата си, одеялото, което е още по-грубо, и плача, който последва. Ръката ми е гола и пръстенът още е на нея. Пръстите на Сю се изплъзват от моите.
– Сега трябва да сте различна отпреди – изрича тя, а аз извръщам лице.
Когато отново поглеждам, тя е излязла от стаята. На нейно място е влязъл Ричард. Той остава за миг до вратата, вперил очи в моите, а после изпуска въздуха си и закрива уста с опакото на ръката си, за да задуши смеха.
– О, Мод – казва тихо и клати глава. Избърсва си брадата и устните. – Първата ни брачна нощ – добавя и отново се засмива.
Гледам го, без да му отговарям; одеялата покриват гърдите ми. Вече съм дошла на себе си. Напълно съм будна. Когато той замълчава, чувам къщата зад него: стъпалата се отпускат, освободени от натиска на стъпките му. В пространството над гредите на покрива се движи мишка или птичка. Звуците не са тези, които би трябвало да чувам. Мисълта сигурно е изписана върху лицето ми.
– На теб ти е странно тук – казва той, докато се приближава към мен. – Не обръщай внимание. Скоро ще бъдеш в Лондон. Там има повече живот. Мисли си за него. – Мълча. – Ще кажеш ли нещо? А, Мод? Хайде, недей да се държиш като дете с мен, не сега. Това е нашата първа брачна нощ, Мод! – Изправил се е до мен. Вдига ръка, хваща таблата на леглото над възглавницата ми и я клати силно, докато най-накрая краката на леглото започват да се накланят и да стържат по пода.
28
Според гръцката митология Приам и Тисба били двама влюбени, които принадлежали към две враждуващи семейства и били принудени да се срещат тайно. – Бел. пр.