При тези думи тя свежда очи. Издърпва ръкава върху китката си, връща се при умивалника, докосва отново сапуна, гребена, четката и кърпата. На долния етаж някой влачи стол по пода, някой хвърля нещо или то пада само, кучето лае. На горния етаж Ричард крачи, кашля, мърмори. Ако трябва да бягам, сега е моментът. Накъде да тръгна? Надолу, надолу, в посоката, от която съм дошла. През коя врата ме въведоха – през втората или през първата? Не съм сигурна. "Няма значение, мисля си. Тръгвай веднага!" Но не тръгвам. Жената вдига лице и улавя погледа ми, а аз се колебая. В този момент Ричард прекосява етажа и започва да слиза тежко по стъпалата. Влиза в стаята. Зад ухото му има цигара. Навил си е ръкавите над лактите, а брадата му е потъмняла от водата.
Затваря вратата и я заключва.
– Свали си наметалото, Мод – казва.
Мисля си: "Ще ме удуши".
Не си развързвам наметалото. Тръгвам бавно назад, далече от него и от жената, към прозореца. Ще го счупя с лакът, ако се наложи. Ще изпищя към улицата. Ричард ме наблюдава и въздиша. Отваря широко очи.
– Не е нужно да гледаш уплашено като заек – заявява. – да не мислиш, че бих те довел чак дотук, за да те нараня?
– А ти да не мислиш, че ти вярвам, че не би го направил? – отвръщам. – Ти самият ми каза, в Брайър, че не би се спрял пред нищо, щом става дума за пари. Трябвало е да слушам по-внимателно! Кажи ми, че не искаш да измъкнеш цялото ми богатство. Кажи ми, че няма да го получиш с помощта на Сю. Предполагам, че ще я прибереш, макар и не веднага. Предполагам, че ще бъде излекувана. – Сърцето ми се свива. – Умницата Сю. Доброто момиче.
– Затвори си устата, Мод.
– Защо? За да можеш да ме убиеш, докато мълча? Хайде, убий ме. И нека тази постъпка да ти тежи на съвестта. Навярно имаш съвест?
– Нямам такава съвест – отвръща бързо и пренебрежително той, – която би се обезпокоила от убийството ти, повярвай ми. – Натиска очите си с пръсти. – На мисис Съксби обаче не би ѝ харесало.
– На нея ли? – казвам и поглеждам към жената. Тя продължава да се взира в сапуна, в четката, без да казва нищо. – Всичко ли правиш по нейна заповед?
– В този случай да – отвръща многозначително той и понеже аз се колебая неразбиращо, продължава: – Чуй ме, Мод. Планът беше изцяло неин. От начало до край. И макар и да съм негодник, не съм чак толкова подъл, че да я измамя.
Лицето му изглежда искрено, но то и преди ми е изглеждало искрено.
– Лъжеш – казвам.
– Не, не лъжа, а казвам самата истина.
– Значи планът е бил неин? – не мога да повярвам. – Тя те е изпратила в Брайър при чичо ми, така ли? А преди това в Париж? При мистър Хотри?
– Тя ме изпрати при теб. Няма значение какви обиколни пътища съм използвал, за да те открия. При всички случаи щях да ги извървя, даже и да не знаех накъде водят. Можеше и да те подмина! Вероятно много мъже са те подминали, тъй като техните стъпки не са били направлявани от мисис Съксби.
Поглеждам в пространството между двамата.
– Значи тя е знаела за богатството ми – добавям след миг. – Всеки би могъл да знае, предполагам. Кого е познавала? Чичо ми? Някоя прислужница в къщата?
– Познавала е теб, Мод, преди всички останали.
Жената най-сетне вдига очи към моите и кимва.
– Познавах майка ти – казва.
Майка ми! Ръката ми се вдига към гърлото ми... странно нещо, защото снимката на майка ми е прибрана при бижутата ми, панделката ѝ вече се е протрила, не съм я носила от години. Майка ми! Дойдох в Лондон, за да избягам от нея. Изведнъж се сещам за гроба ѝ в парка в Брайър – занемарен, обрасъл с трева, по белия камък пълзят сиви петна.
Жената продължава да ме наблюдава. Отпускам ръката си.
– Не ти вярвам – заявявам. – Майка ми? Какво беше името ѝ? Кажи ми.
Тя започва да гледа хитро.
– Знам го – отвръща, – но няма да ти го кажа веднага. Ще ти кажа обаче буквата, с която започваше. Беше "М", същата, с която започва и твоето име. Ще ти кажа и втората буква. Беше "а", също както при теб[29]. От следващата буква обаче имената ви се различават – беше "р"...
Разбирам, че наистина го знае. Как е възможно? Разглеждам лицето ѝ – очите, устните. Струват ми се познати. За какво става дума? Коя е тя?
– Сестра – изричам. – Била си сестра...
Тя обаче клати глава и почти се усмихва.
– Защо да съм била сестра?
– Тогава не знаеш всичко! – отвръщам. – Не знаеш, че съм родена в една лудница!
– Сериозно ли? – казва бързо. – Защо смяташ, че си родена там?
– Мислиш, че не си спомням собствения си дом ли?